Карин Слотър - Красиви момичета

За момент Лидия остана прекалено зашеметена, за да помръдне. Беше свободна. След почти двайсет и четири часа, най-накрая беше свободна.

Свободна да изгори жива.

— Хайде! — Клеър погледна отворената врата, ала пламъците вече бяха погълнали единствения им път навън, към спасението. Бяха стопили пластмасовите лайстни по стените. Мекият килим се беше набръчкал като език.

— Не! — изкрещя Лидия. — По дяволите, не! — Не можеше да умре по този начин. Не и след като бе преживяла мъченията на Пол. Не и след като си бе помислила, че би могла да се измъкне.

— Помогни ми! — Клеър блъсна ролетната врата. Металът издаде дрънчащ звук, който прониза тъпанчетата на Лидия. Клеър се засили и отново блъсна вратата, но сестра ѝ я сграбчи за ръката.

— Какво си сторила? — изрева тя. — Ще умрем!

Клеър издърпа ръката си. Прибяга до дървените рафтове. Събори видеокасетите на пода. Изтръгна рафтовете от конзолите.

— Клеър! — провикна се Лидия. Сестра ѝ беше окончателно полудяла. — Клеър! Спри!

Клеър грабна козия крак от пода. Стовари го като бейзболна бухалка в стената. Чукът заседна в гипсокартона. Тя го извади и замахна отново.

Гипсокартон.

Лидия гледаше сестра си глуповато, докато се мъчеше да разбие стената. Както всичко останало в гаража, бетонената стена бе само декор за шоуто. Истинските стени бяха от гипсокартон и дървени стойки, отвъд стойките имаше облицовка, а отвъд облицовката се простираше свободата.

Лидия измъкна козия крак от ръцете на Клеър. Всеки мускул на тялото ѝ виеше, когато вдигна петкилограмовия лост над главата си. Напрегна се и заби чука с всичка сила. Замахна отново и отново, докато гипсокартонът не изчезна и твърди парчета пяна не се посипаха като сняг. Тя не се отказваше. Пяната взе да се топи. Металният лост потъваше в нея, сякаш бе масло.

— Давай с ръце! — провикна се Клеър.

Загребаха с шепи димящата пяна. Лидия си изгори пръстите. Пяната се втечняваше и изпускаше парливи химикали във въздуха. Започна да кашля. Двете кашляха. Пушекът в гаража ставаше все по-гъст. Лидия едва виждаше какво правят. Огънят настъпваше. Горещината лизна гърба ѝ и тя усети как се изприщва. С неистови движения продължаваше да вади врящата изолация. Това нямаше да проработи. Отнемаше прекалено много време.

— Мърдай! — Лидия се дръпна доколкото ѝ бе възможно и се засили към стената. Почувства как рамото ѝ се вряза в облицовката. Отстъпи назад и се впусна отново, стараейки се да улучи пространството между дървените стойки, за да стигне до външната част на стената.

И пак, и пак…

Клеър изкрещя:

— Не се получава!

Но всъщност се получаваше.

Лидия усети как дъските се пропукват под тежестта ѝ. За пореден път отстъпи назад. Дневна светлина се прокрадна през строшеното дърво.

Стовари цялата си тежест върху стената. Тя поддаде. Нещо в рамото ѝ се изметна и изхрущя. Ръката ѝ увисна безполезна до тялото. Вдигна крак, риташе с всяка капка останала ѝ сила, докато пироните на дървените дъски не изхвръкнаха. Пушекът започна да излиза навън. Обърна се, за да потърси Клеър.

— Помогни ми! — Бе награбила видеокасети с две ръце. Огънят бе толкова близо, че сестра ѝ сякаш флуоресцираше. — Трябва да ги изнесем!

Лидия я сграбчи за яката и я избута към тесния отвор. Тя не можа да се провре през пролуката с касетите. С един удар Лидия ги събори от ръцете ѝ. Отново я бутна. Хлъзгаше се. Обувките ѝ се топяха. Тласна я силно още веднъж. Клеър полетя навън. Сестра ѝ я последва. Двете се строполиха тежко на алеята.

Чистият въздух беше шок за организма на Лидия. Ключицата ѝ се удари в бетона. Имаше чувството, че в гърлото ѝ се заби нож. Завъртя се по гръб. Отвори уста да си поеме въздух.

Видеокасетите заваляха около нея. Тя ги перна настрани. Болеше я толкова много. Всичко я болеше толкова много.

— Побързай! — Клеър стоеше на колене. Пъхаше ръка в отвора и вадеше касети. Единият от ръкавите на ризата ѝ пламна. Тръсна го и продължи. Лидия се опита да стане, но лявата ѝ ръка беше отказала. Болката бе непоносима, ала успя да се изправи с помощта на дясната. Сграбчи Клеър за ризата и се помъчи да я издърпа.

— Не! — Сестра ѝ не преставаше да бърка вътре за още касети. — Трябва да ги извадим. — Събираше ги с две ръце, също както събираше пясък, за да прави замъци на плажа. — Лиди, моля те!

Лидия коленичи до нея. Едва можеше да види на повече от няколко сантиметра пред себе си. Пушекът се точеше през отвора. Жегата ги задушаваше. Усети нещо да пада на главата ѝ. Помисли си, че е искра от пожара, но беше дъжд.