Карин Слотър - Красиви момичета

Лидия следеше сестра си с крайчеца на окото, докато коленичеше. Болката едва ѝ позволяваше да диша. Имаше чувството, че всяко движение забива остър нож в рамото ѝ. Избърса потта от челото си. Надвеси се над Пол.

— Къде е Джулия?

Той не я погледна. Интересуваше се само от Клеър.

— Моля те — умоляваше я. — Обади се за линейка.

Тя поклати глава.

— Кажи ни къде е Джулия и ще се обадим — не се отказваше Лидия.

Пол присви очи. Дъждът замеряше лицето му. Пръскаше го. Изливаше се върху него.

— Обади се за линейка — повтори. — Моля те.

Моля те. Колко пъти Лидия го бе молила в гаража? Колко пъти ѝ се беше изсмивал?

— Клеър…

— Къде е тя? — попита пак Лидия. — Каза, че е близо. В Уоткинсвил ли е? В Атънс ли е?

— Клеър, моля те — настояваше Пол. — Трябва да ми помогнеш. Това е сериозно.

Съпругата му държеше оръжието вяло отпуснато до тялото си. Гледаше към къщата, взираше се в огъня. Устните ѝ стиснати в тънка линия. Очите ѝ като на диво животно. Тя беше на път да се пречупи. Лидия само не знаеше по какъв начин.

Отново се наведе над Пол.

— Кажи ми. — Опита се да не допуска и следа от умолителен тон в гласа си. — Каза, че знаеш къде е. Каза, че си я посещавал.

… изгнили кости, дълги кичури мръсна руса коса и онези глупави украшения…

— Клеър? — Пол губеше прекалено много кръв. Кожата му бе станала восъчнобяла. — Клеър, моля те… просто ме погледни.

Лидия не можеше да пилее време. Заби пръсти в разкъсаното му коляно.

Виковете на Пол раздраха въздуха. Нямаше да го пусне. Продължи да натиска, докато ноктите ѝ не застъргаха жива кост.

— Кажи ни къде е Джулия.

Той изсъска през зъби.

— Кажи ни къде е!

Забели очи. Тялото му започна да се гърчи. Лидия си махна ръката.

Пол зяпна, за да си поеме въздух. От устата му се точеше жлъчка и розова кръв. Притисна лице в земята. Гърдите му не можеха да се напълнят с въздух. Издаде задавен звук. Плачеше.

Не, не плачеше.

Смееше се.

— Не го носиш в себе си. — Кърваво-белите му зъби се показаха между мокрите устни. — Нищо и никаква дебела кучка.

Лидия отново заби пръсти в коляното му. Усещаше как кокалчетата ѝ мачкат парчета натрошена кост. Този път Пол изпищя толкова силно, че гласът му секна. Устата му беше отворена. Гласните му струни не успяваха да произведат никакъв звук.

Сърцето му щеше да се разхлопа. Пикочният му мехур щеше да се изпразни. Червата му щяха да потекат. Душата му щеше да умре.

Лидия знаеше, защото Пол я бе накарал да пищи по същия начин в гаража.

Той започна пак да се гърчи. Ръцете му бяха вдървени. Дланта му притисна още по-силно раната на врата. Между пръстите му течеше тъмночервена кръв.

— Имам аптечка в колата — каза Клеър. — Можем да превържем врата му, за да удължим агонията. — Тонът ѝ беше напълно нормален, почти същия като на Пол вътре в гаража. — Или да го изгорим жив. В тубата остана малко бензин.

Лидия знаеше, че сестра ѝ е ужасяващо сериозна. Вече бе стреляла два пъти по съпруга си. Щеше да го екзекутира, ако не я беше спряла. Сега искаше да го измъчва, да го изгори жив.

Какво правеше самата тя? Погледна ръката си. Пръстите ѝ бяха целите изчезнали в онова, което бе останало от коляното на Пол. Чувстваше как всеки негов тремор резонира направо в сърцето ѝ.

В душата ѝ.

Положи усилие да издърпа ръката си. Да му отнеме болката беше едно от най-трудните неща, които някога бе правила. Но независимо какъв ад бе стоварил Пол Скот върху нея и семейството ѝ, нямаше намерение да се превръща в негово копие, нито пък да позволи на сестра си да го стори.

— Къде е тя, Пол? — Лидия се опита да се обърне към частицата човешкост, която му бе останала. — Така или иначе, ще умреш. Въпрос на време е. Кажи ни къде е Джулия. Направи едно добро нещо, преди да си заминеш.

От устата му текна струя кръв. Той вдигна очи към Клеър.

— Наистина те обичах.

— Къде е тя? — не преставаше да повтаря Лидия.

Пол не отместваше поглед от съпругата си.

— Ти си единственото добро нещо, което съм сторил някога.

Клеър бе стиснала здраво побелелите си устни. Потупваше дулото на оръжието в крака си.

— Погледни ме — настоя той. — Моля те, за последен път.

Тя поклати глава. Вторачи се в полето зад къщата.

— Знаеш, че те обичам. Ти беше единствената нормална част от мен.

Клеър отново поклати глава. Плачеше. Дори в този дъжд Лидия можеше да види стичащите се по лицето ѝ сълзи.

— Никога нямаше да те изоставя. — Пол също плачеше. — Обичам те. Уверявам те, Клеър. Обичам те и ще те обичам до сетния си дъх.