Карин Слотър - Красиви момичета

— Има само още няколко! — Клеър упорстваше. — Отдалечи ги от къщата!

Лидия започна да ги хвърля на алеята със здравата си ръка. Бяха толкова много. Очите ѝ пробягваха по датите на етикетите и знаеше, че това са датите на изчезване на жертвите, а тези жертви имаха семейства, които нямаха представа защо и как сестрите им, дъщерите им са били отвлечени.

Клеър падна назад, когато пламъците изригнаха навън. Лицето ѝ беше черно от сажди. Огънят най-накрая бе погълнал гаража. Лидия я сграбчи за яката и я изтегли далеч от къщата. Клеър залитна, опитвайки се да се изправи. Стопените ѝ обувки се свлякоха от краката ѝ. Блъсна се в Лидия. Ударът изпрати доволна порция болка в рамото на сестра ѝ, ала това не беше нищо в сравнение със сухата кашлица, разтърсваща тялото ѝ. Наведе се и повърна черна вода с вкус на пикня и цигарена пепел.

— Лиди… — Клеър я потърка по гърба.

Лидия зина и избълва нова черна струя, която накара стомахът ѝ да се сгърчи. За щастие, нямаше повече. Избърса устата си. Изправи се. Затвори очи, за да се пребори със световъртежа.

— Лидия. Погледни ме.

Сестра ѝ се насили да отвори очи. Клеър стоеше с гръб към гаража. Зад нея бушуваха пламъци, но тя се взираше в Лидия, а не в този ад. Притискаше пръсти до устните си. Изглеждаше покрусена.

Лидия можеше само да гадае каква гледка представлява: раните, белезите, изгарянията от ток.

— Какво ти е сторил? — възкликна тя.

— Добре съм — отвърна сестра ѝ, защото трябваше да бъде добре.

— Какво ти е причинил? — Клеър се тресеше цялата. Сълзите ѝ образуваха бели вадички в саждите по лицето. — Той ми обеща, че не ще те нарани. Обеща ми.

Лидия поклати глава. Не можеше да говори сега. Нямаше значение. Нищо нямаше значение.

— Ще го убия. — Босите крака на Клеър защапаха ядно, когато тръгна да заобиколи къщата.

Лидия я последва, като се опитваше да държи безполезната си лява ръка неподвижна. При всяка крачка я пронизваше болката в ключицата. Цялата бе набита с прах. Дъждът бе превърнал саждите по кожата ѝ в мокра, черна пепел.

Клеър беше току пред нея. Затъкнала револвера отзад в дънките си. Лидия разпозна оръжието, но не и лекотата, с която сестра ѝ го извади, дръпна петлето и насочи дулото към мъжа, който лазеше по земята.

Пол се беше отдалечил на пет-шест метра от къщата. Ивица черна кръв показваше откъде бе пропълзял през мократа трева. Дясното му коляно беше кървава каша. Глезенът му бе разкъсан. Долната половина на крака му — извита под неестествен ъгъл. Кости, сухожилия и мускули лъщяха на светлината на все още бушуващите пламъци.

Клеър бе насочила револвера към лицето му.

— Шибан лъжец.

Съпругът ѝ продължи да лази, опирайки се на лакти, за да се отдалечи от пожара.

Клеър го следваше с оръжието.

— Каза, че не си я наранил.

Пол поклати глава, но не спираше да пълзи.

— Обеща ми.

Най-накрая погледна нагоре.

— Обеща — процеди Клеър. Звучеше ядосана, сломена и бясна.

Той съумя да свие рамене.

— Поне не я чуках.

Клеър дръпна спусъка.

Лидия изпищя. Звукът от изстрела беше оглушителен. Куршумът разкъса едната страна на врата на Пол. Ръката му веднага притисна раната. Той падна по гръб. Между пръстите му течеше кръв.

— Господи — изпъшка Лидия. — Господи… — Това бе единственото, което можеше да произнесе.

— Клеър… — Гласът на Пол гъргореше. — Повикай линейка.

Тя насочи револвера към главата му. Взираше се в него без следа от емоции в погледа.

— Лъжливо лайно.

— Не! — Лидия сграбчи ръката на сестра си в мига, когато дръпна спусъка. Куршумът не попадна в целта. Усети отката в китката на Клеър и в своята собствена.

Сестра ѝ се опита да се прицели отново.

— Не. — Лидия отмести ръката ѝ. — Погледни ме.

Клеър нямаше намерение да пуска револвера. Очите ѝ блестяха. Намираше се някъде другаде, където беше мрачно и опасно, и единственият изход от тази бездна бе да убие съпруга си.

— Погледни ме — повтори Лидия. — Той знае къде е Джулия.

Клеър не отделяше очи от него.

— Клеър… — Лидия се стараеше да говори ясно. — Пол знае къде е Джулия.

Сестра ѝ поклати глава.

— Той ми каза — настояваше Лидия. — Каза ми го там, в гаража. Той знае къде е. Наблизо е. Каза ми, че все още я посещава.

Клеър поклати глава.

— Лъже.

— Не лъжа — отвърна Пол. — Знам къде е.

Тя понечи да насочи отново оръжието към главата му, ала Лидия я спря.

— Нека опитам аз, става ли? Разреши ми да пробвам. Моля те. Моля те.

Клеър отпусна ръка.