Карин Слотър - Красиви момичета

— Майка му стара — процеди отново тя.

Сега какво?

Тубата. Вдигна я. Все още имаше малко бензин вътре. Хартията бе попила по-голямата част. Това беше единственият ѝ резервен план: да запали фитила и да хвърли тубата на покрива.

И после какво? Да гледа как няма да пламне и той? Смисълът да предизвика пожар във формата на полумесец бе да накара Пол да хукне да бяга през задния вход. Ако чуеше нещо откъм покрива, можеше да излезе през предната или дори през гаражната врата. Или просто да не обърне внимание на шума и да сметне, че е паднал някой клон, или изобщо да не го долови, зает с онова, което причиняваше на Лидия.

Клеър остави тубата на земята. Отвори телефона. Набра „Информация“ и попита за домашния номер на Бъкминстър Фулър. Натисна бутона, за да осъществи връзката.

Кухненският телефон започна да звъни. Звукът беше като шило за лед в ухото ѝ. Потупваше крака си с дулото на револвера, докато слушаше звъненето. Едно. Две. Три. По същото време вчера седеше на задната веранда като послушно дете и чакаше Пол да ѝ се обажда на всеки двайсет минути, за да ѝ каже дали сестра ѝ е все още жива, или не.

Съпругът ѝ вдигна на петото позвъняване.

— Ало?

— Аз съм. — Говореше тихо. Можеше да го види през счупеното стъкло на вратата на кухнята. Стоеше с гръб към нея. Нямаше пушек в помещението, нито следа от огън. Беше си свалил червения суичър. Плешките му стърчаха под тънката материя.

— Защо се обаждаш на този телефон? — сопна ѝ се той.

— Къде е Лидия?

— Наистина почна да ми писва постоянно да питаш за сестра си.

Вятърът пак бе променил посоката си. Пушекът пареше в очите ѝ.

— Гледах необработените филми.

Пол не отвърна нищо. Вдигна очи към тавана. Дали беше помирисал пушека?

— Знам, Пол.

— Какво си мислиш, че знаеш? — Опита се да опъне кабела, за да надникне в коридора.

Някакъв проблясък привлече погледа на Клеър. Един пламък се стрелна като пръст от софита 74 74 Софит — в архитектурата така се наричат панелите за покриване на хоризонтални повърхности като надвеси, стрехи, тавани и т.н. — Б.пр. в банята. Взря се отново в Пол. Телефонът го беше приковал в кухнята.

— Знам, че ти си маскираният.

Съпругът ѝ пак не отвърна нищо.

Тя наблюдаваше как огненият пръст се превръща в ръка. Софитът почерня. Дървото се покри със сажди.

— Знам, че има снимки на Джони Джаксън на флашката. Знам, че си искаш списъка с клиенти, за да продължиш бизнеса си.

— Къде си?

Сърцето ѝ подскочи от вълнение, докато наблюдаваше как огънят пълзи по шперплата на прозореца в банята.

— Клеър?

Пол не говореше по телефона. Стоеше на верандата и гледаше нагоре. Пушекът се виеше над покрива. Не изглеждаше ужасѐн. А слисан.

— Какво си направила?

Клеър хвърли телефона. Все още държеше револвера с дулото надолу. Той сведе очи към ръката ѝ. Видя, че има оръжие. Сега беше моментът да го вдигне, да го насочи към него, да дръпне петлето. Трябваше да действа бързо. Да застане стабилно. Трябваше да е готова да натисне спусъка, преди кракът му да стъпи вън на двора.

Пол слезе по трите стъпала. Помнеше как слизаше по стълбите у дома. Как ѝ се усмихваше сутрин и ѝ казваше колко е красива, целуваше я по бузата, оставяше ѝ бележки в аптечката и ѝ изпращаше забавни съобщения през деня.

— Да не си запалила къщата? — попита. Не можеше да повярва и тайничко бе доволен, звучеше по същия начин, както като му се обади от полицейския участък и му каза, че се нуждае от пари за гаранцията.

— Клеър?

Не можеше да помръдне. Това беше съпругът ѝ. Това беше Пол.

— Откъде го взе? — Той посочи към оръжието. Отново изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото притеснен. — Клеър?

Планът. Не биваше да забравя плана. Огънят започваше да се разраства. Револверът бе в ръката ѝ. Трябваше да издърпа петлето. Да насочи оръжието към лицето на Пол. Да натисне спусъка. Да натисне спусъка. Да натисне спусъка.

— Лидия е добре. — Стоеше толкова близо до нея. Можеше да усети неприятната миризма на потта му. Брадата му бе станала още по-голяма. Бе свалил дебелите очила. Виждаше очертанията на тялото му под бялата тениска.

Тя беше целувала това тяло. Беше прокарвала пръсти през космите на гърдите му.

Той се извърна към къщата.

— Май се разпространява бързо.

— Огънят те ужасява.

— Да, когато е достатъчно близо, за да ме изгори. — Пол не изрече очевидното: че се намира навън, че вали, че разполага с акри земя, където би могъл да избяга и да потърси спасение от пламъците. — Слушай, огънят няма да е толкова слаб още дълго. Дай ми флашката и ще си тръгна. Можеш да влезеш вътре и да освободиш Лидия. — Дари я със сладката си, непохватна усмивка, която ѝ казваше, че се е погрижил за всичко. — Ще видиш, че не съм я наранил, Клеър. Спазих си обещанието към теб. Винаги си спазвам обещанията към теб.