Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Хинде спря и мълчаливо се втренчи в Себастиан, който се дърпаше към ъгъла, влачейки крака си. Изведнъж изпита желание да не бърза.

– Може би нещата не се развиха точно по плана, но поне хванах теб. – Той бавно тръгна към Себастиан. Леденото му спокойствие се беше възвърнало, когато погледна кървящия човек в ъгъла. Хинде вдигна ножа.

Себастиан го погледна. Нямаше накъде да бяга и се подготви за неизбежното. Той видя, че острието на ножа проблесна във въздуха, и почувства страшна болка в корема. Хинде извади ножа и го вдигна отново. Този път се прицели по-високо.

– По едно наръгване за всяка година, която прекарах в, Льовхага“. Останаха само дванайсет.

Себастиан започваше да губи съзнание, но се бореше да остане буден, дори успя да изрече отговор:

– Ваня е в безопасност – усмихна се той.

Хинде явно се вбеси и отново вдигна ножа.

И тогава Себастиан изведнъж я видя. Тя изскочи отнякъде. Държеше нещо в ръката си.

Ваня трябваше да е избягала. Тя не трябваше да е тук.

Не.

Хинде усети движението зад гърба си в последната секунда и се завъртя. Видя електрошоковия пистолет в ръката й и успя да се наведе, преди Ваня да го доближи до него. Обърна ножа и й нанесе силен удар по главата с дръжката. Ваня изпусна пистолета и се строполи на пода. Хинде се хвърли върху нея. Тя го блъсна, но той пак я удари. И след това спря, погледна отпуснатото й тяло и се усмихна на Себастиан.

– Ето това наричам любов. Тя се върна.

Себастиан запълзя към тях с последни сили. Ризата и панталонът му бяха облени в кръв. Влачеше крака си в кръв.

– Не го прави. Недей.

Лицето на Хинде сияеше от задоволство.

– Трябва да ми простиш, но ще пристъпя направо към финала. – Той погледна Ваня, сграбчи я за косата и дръпна назад главата й, оголвайки гърлото й. – Гледай внимателно, Себастиан. Това е последното, което ще видиш.

Себастиан вече не чувстваше болката. Не чувстваше нищо. Пълзеше ли, пълзеше, но сякаш изминаваше милиметри.

Всеки момент всичко щеше да свърши.

Хинде вдигна ножа и в същия миг от вратата се чу глас.

На Себастиан му се стори, че на прага стои Били.

Били. Какво правеше той тук?

Себастиан чу изстрел и видя, че Хинде падна по гръб.

И после пред очите му се спусна мрак.

Себастиан не си спомняше нищо за линейката, пристигането в болницата и операцията. Абсолютно нищо. Първото, което осъзна, след като видя, че Хинде падна по гръб, беше, че отваря очи, когато дойде в съзнание. Раните му бяха изключително болезнени и някакъв свръхвъодушевен лекар му обясняваше какъв невероятен късмет е извадил, а после се впусна в подробности за раните му и колко много по-сериозни можели да бъдат последиците. Себастиан престана да слуша.

Той беше жив и щеше да се възстанови. Това беше всичко, което му беше необходимо да знае.

Лекарите извършиха обичайните си прегледи. И после дойдоха Ваня и Торкел. Попитаха го как се чувства. Запълниха пропуските от наръгването с ножа досега.

– Много ли тъпотии трябваше да изтърпиш? – попита Себастиан. Торкел изглеждаше капнал от умора. Вероятно не беше спал цяла нощ.

– Още не, но денят сега започва.

– Съжалявам.

– Ще оживея. – Торкел повдигна рамене. – Ваня е добре, хванахме Ралф Свенсон и Роланд Юхансон и Хинде е мъртъв. Знаеш как стават нещата в полицията. Няма значение как стигаш дотам. Важен е резултатът.

– Значи заловихте Роланд?

– Да, в друга крадена кола, докато се връщаше в Гьотеборг. – Торкел млъкна. Явно се чудеше дали да продължи. – Помниш ли Троле Хермансон? – попита той с по-тих глас.

Себастиан се премести в леглото. Не очакваше, че ще бъде споменато името на Троле. Не и сега, когато всичко свърши. Когато беше в безопасност. А гласът на Торкел беше много сериозен.

– Да?

– Открихме трупа му. В тойотата.

– Мамка му.

Торкел уморено поклати глава.

– Сигурно е работил по някакво частно разследване. Не е имал представа в какво се забърква.

Себастиан кимна едва-едва. Това беше вярно. Троле наистина нямаше представа в какво се забърква, когато реши да му помогне.

– Горкото копеле.

– Да...

Нямаше какво повече да се каже. Случаят беше приключен. Това беше всичко, което ги бе събрало този път. Вероятно щеше да мине доста време, преди да се видят отново. И Себастиан, и Торкел го знаеха.

– Трябва да се върна в управлението да довърша нещата – каза Торкел и махна с ръка към вратата, а после се обърна към Ваня. – Искаш ли да те закарам?