Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Поне така реши той.

Ваня чу гласа. Отначало не го позна. Или по-скоро не можа да го свърже с тази обстановка.

Тя се обърна да погледне Хинде и разбра, че слухът й не я е подвел. Лицето му сияеше от трепетно очакване. Това беше гласът, който чакаше Хинде. Много отдавна.

Той взе ножа и се измъкна от стаята. Ваня го наблюдава, докато излезе, забравяйки за секунда острата пружина в ръката си.

Какво правеше тук Себастиан? Защо беше извикал на Хинде?

Не можеше да е истина. Себастиан никога не правеше нищо за никой друг освен за себе си. Такъв беше. Тя знаеше това.

И все пак той беше тук.

Себастиан беше огледал долния етаж. Там нямаше нищо, с изключение на още няколко свещи и стари боклуци. Той се върна при стълбите, вгледа се в мрака и се заслуша. Отново извика:

– Хей! Има ли някой тук?

Пак не получи отговор.

Тръгна нагоре по стълбите и на половината път видя пламъка на още една свещ. Тази игра започваше да му писва. Той извика още веднъж, този път по-силно:

– Едвард, знам, че си тук!

Продължи да върви. Някои стъпала бяха изгнили и трябваше да ги прескача. Когато стигна до горе, видя, че се намира в началото на коридор. От двете страни имаше врати и една в дъното. Всички бяха затворени.

Отвори първата врата. На прозорците бяха заковани дъски и в стаята цареше непрогледен мрак. Той бутна вратата, за да влезе малко светлина от коридора, и влезе. Стаята беше празна, с изключение на едно старо бюро в ъгъла. Нищо друго.

Себастиан се приготви да излезе от стаята, когато чу слаб шум зад гърба си в мрака. Завъртя се, но вече беше късно. Почувства дъха на Хинде върху лицето си и ножа, опрян в гърлото му. Помъчи се да се отпусне и позволи на Хинде да го притисне до влажната, воняща на мухъл стена.

– Отдавна чакам това – изсъска Хинде.

Той беше толкова близо, че Себастиан долови вълнението му. Опита се да запази спокойствие. Ножът беше остър. Ако Хинде натиснеше малко по-силно, щеше да прониже кожата му.

– Чаках те, но сега е време да започнем.

Себастиан го погледна. Очите на Хинде блестяха, въпреки че светлината в стаята беше слаба.

Тя беше жива. Ваня все още беше жива.

– Пусни я – каза Себастиан колкото можеше по-убедително. – Това е между теб и мен.

Хинде се усмихна. Изражението му говореше достатъчно красноречиво. Той поклати глава и потвърди най-лошите опасения на Себастиан.

– Не. Искам да гледаш. В края на краищата, на теб ти достави удоволствие да ме изследваш. Реших, че сега ще е добре да имаш място на първия ред.

Себастиан се бореше да запази спокойствие.

– Пусни я. Вземи мен вместо нея.

– Вместо нея? Никога. Може би и двамата.

Хинде изведнъж обърна Себастиан така, че застана зад него, все още опрял ножа в гърлото му, а после го блъсна в коридора.

– Сега аз контролирам нещата – заяви той и за да наблегне на думите си, натисна нагоре ножа, затрудни дишането на Себастиан.

След това го забута към дъното на коридора. Все по-близо и по-близо към вратата. Себастиан осъзна, че отиват там. Целта им беше стаята отвъд онази врата.

Макар да знаеше, че е абсолютно безсмислено, той не се сдържа.

Започна да умолява Хинде.

Не можеше да загуби Ваня.

– Моля те, вземи мен вместо нея. Моля те.

– Много благородно от твоя страна. Но ти несъмнено имаш причини – отвърна Хинде.

Те стигнаха до вратата и Хинде я отвори със свободната си ръка.

– Дойдохме – закачливо извика той.

Едва след секунда Себастиан и Хинде осъзнаха значението на онова, което виждат.

На леглото нямаше никого. На мястото, където беше лежала Ваня, имаше разкъсани найлонови чорапи. Хинде се изненада толкова много, че пусна Себастиан, който реагира светкавично, блъсна настрана ножа и успя да се освободи.

Той се обърна към Хинде, който беше онемял от почуда.

– Нещата не вървят по плана, а?

Разочарован и вбесен, Хинде замахна с ножа към него. Себастиан отскочи назад към леглото. Макар да знаеше, че е в много опасно положение, той изпита радост. Ваня, изглежда, беше избягала. Това беше най-важното. Беше готов да даде живота си за нея, когато влезе в къщата, и все още беше така.

Хинде отново замахна с ножа и Себастиан отстъпи към средата на стаята. Скоро щеше да бъде притиснат до стената. Той трескаво започна да се оглежда за нещо, с което да се отбранява, но не видя нищо подходящо. Колкото по-дълго издържеше, толкова по-голяма преднина щеше да има Ваня. Опита се да стъпи на леглото, но се спъна и падна върху него. Хинде се озова там за секунда и въпреки че Себастиан го риташе, успя да забие ножа в прасеца му. Болката беше мъчителна. Себастиан се хвана с две ръце за рамката на леглото и се опита да се измъкне от Хинде. Видя, че от раната на крака му тече кръв.