Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Докато слизаше тежко по стълбите с големия куфар, Кати го огледа внимателно. По същия начин оглеждаше листните въшки, когато ги пръскаше с отровен спрей и наблюдаваше как се сгърчват на малки мъртви топчици.

— Аз…

— Сбогом, Чарлз.

Монроу беше на половината път към коридора, когато някой позвъни на вратата. Той остави куфара и отвори. Пред него стояха двама едри помощник-шерифи. Отпред бяха спрели две полицейски коли, а на моравата стояха още двама помощник-шерифи. Ръцете им бяха твърде близо до пистолетите.

О, не, Фоксуърт беше предявил обвинения! Господи! Какъв кошмар.

— Господин Монроу? — попита най-едрият помощник-шериф, вперил поглед в куфара. — Чарлз Монроу?

— Да. Какво има?

— Питам се дали не бихме могли да поприказваме с вас за момент.

— Разбира се. Аз… Какво има?

— Може ли да влезем?

— Да, добре, разбира се.

— Къде отивате, сър?

Монроу изведнъж си даде сметка, че няма представа.

— Аз… не знам.

— Заминавате, но не знаете къде?

— Малък семеен проблем… Знаете как е.

Полицаите го гледаха с каменни лица.

— Предполагам, че ще отида в града — продължи Монроу, — в Манхатън.

Защо не, това беше не по-лошо място от което и да е друго.

— Разбирам — каза по-дребният помощник-шериф и погледна към извисяващия се над него партньор. — Извън щата — многозначително заяви той.

Какво искаше да каже с това?

— Това номерът на вашата Мастъркард ли е, господин Монроу — попита вторият помощник-шериф.

Той погледна към листчето, което полицаят беше протегнал към него.

— Хм, да, той е. Защо е всичко това?

— Вие ли сте направили поръчка вчера в Грейт Нордърн Аутдор Съплайс във Върмонт?

Грейт Нордърн? Монроу никога не беше чувал за тях. Което каза и на полицаите.

— Разбирам — каза едрият полицай, но на всички присъстващи бе повече от ясно, че не му вярва.

— Вие притежавате имот на Харгюсън лейк край Хартфорд, нали?

Монроу отново почувства смразяващите тръпки по гърба си.

Кати го гледаше с поглед, който казваше, че вече нищо не може да я изненада.

— Аз…

— Съвсем лесно е да се провери, сър. Можете да отговорите честно.

— Да, притежавам.

— Кога се сдоби с него, Чарлз? — попита Кати отегчено.

Това трябваше да бъде изненада… Нашата годишнина… Тъкмо щях да ти казвам…

— Преди три години — каза той.

По-ниският от помощник-шерифите продължи да настоява.

— И не сте получавали стока, изпратена ви по поръчка от Грейт Нордърн по куриер в къщата на този имот?

— Поръчка? Не. Каква поръчка?

— Ловджийски нож.

— Нож? Не, разбира се, че не.

— Господин Монроу, ножът, който сте поръчали…

— Не съм поръчвал никакви ножове.

— … който е бил поръчан от някого, представящ се за Чарлз Монроу и използващ вашата кредитна карта, и изпратен във вашата къща, е подобен на ножовете, използвани при последните убийства в района.

Убиецът от Южния бряг.

— Чарли! — ахна Кати.

— Не знам нищо за никакви ножове! — извика той. — Не знам!

— Щатската полиция получи анонимна информация за някакви окървавени дрехи на брега на Харгюсън лейк. Оказа се във вашия имот. Фланелка на жертвата отпреди два дни. Освен това открихме и друг нож, скрит близо до фланелката. Кръвта по него съвпада с тази на жертвата, убита преди два месеца близо до Шосе петнайсет.

Господи, какво ставаше?

— Не! Това е грешка! Никога не съм убивал когото и да е.

— О, Чарли! Как си могъл?

— Господин Монроу, имате право да мълчите.

Едрият помощник-шериф продължи да го запознава с правата му по поправката Миранда, докато другият му надяна белезниците.

Извадиха портфейла от джоба му. Мобилния му телефон също.

— Не, не, оставете ми телефона! Трябва да се обадя. Знам, че трябва.

— Да, но ще използвате нашия телефон, сър. Не вашия.

Изведоха го навън, като го стискаха здраво за бицепсите. Паникьосан, той се съпротивляваше. Когато наближиха полицейската кола, Монроу случайно вдигна поглед. Отсреща на улицата стоеше дребничък човек с пясъчноруса коса. Докато наблюдаваше ставащото, той се облегна на едно дърво с доволна усмивка на лицето.

Стори му се много познат…

— Чакайте! — извика Монроу. — Чакайте!

Но помощник-шерифите не чакаха никого и безцеремонно вкараха Монроу на задната седалка в колата.

Едва когато минаха край мъжа и Монроу го огледа по-внимателно, той успя да го познае. Това беше онзи пътник — същият, който седеше до него във влака вчера сутринта. Грубият, който го беше помолил да говори по-тихо.