Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Повървя няколко пресечки, опитвайки се да реши какво да прави и когато нищо не му хрумна, взе такси до Гранд сентръл.

Свит във влака, който потракваше на север и бързо се отдалечаваше от сивия град, Монроу отпиваше джин от малката бутилка, която купи от вагон-ресторанта. Вцепенен, той гледаше мръсните жилищни блокове, после бледите бунгала, после малките имения, после големите имения, докато влакът се носеше първо на север, а после на изток.

Е, все щеше да измисли някакъв изход от тази ситуация. Биваше го за това. Той беше най-добрият. Играч, комисионер… Той беше върхът.

Монроу отвори капачката на втората бутилка и в този момент го споходи мисълта, че Кати трябваше отново да започне да работи. Нямаше да иска. Но той щеше да я убеди. Колкото повече мислеше за това, толкова повече идеята му харесваше. Все пак тя се беше мотала из къщата години наред. Сега беше негов ред. Нека за разнообразие тя да се справя с напрежението на ежедневната работа от девет до пет. Защо трябваше той да се примирява с всички тези глупости?

Монроу паркира на алеята. Вече навън, спря за малко, пое няколко пъти дълбоко дъх и влезе в къщата. Кати беше във всекидневната, седнала на люлеещия се стол с чаша чай в ръка.

— Рано се прибираш.

— Трябва да ти кажа нещо — започна той, като се облегна на полицата над камината.

Помълча известно време, за да я изнерви и да събуди съчувствието ѝ.

— В агенцията имаше големи съкращения, Фоксуърт искаше да остана, но не им стигат парите. По-голямата част от високопоставените служители също си заминават. Не искам да се плашиш, скъпа. Заедно ще се справим. Това е наистина добра възможност и за двама ни. Ще ти даде възможност отново да започнеш да преподаваш. Само за малко. Мислех си…

— Седни, Чарлз — каза Кати и едва сега той усети някаква странна студенина в гласа ѝ.

Чарлз? Тя го нарече Чарлз! Само майка му го наричаше Чарлз.

— Та казвах, възможност…

— Седни. И замълчи.

Той седна.

Кати отпи от чая без ръката ѝ да трепне. Очите ѝ обхождаха лицето му като прожектори.

— Тази сутрин разговарях с Кармен — каза тя. Косъмчетата по тила му настръхнаха. Наложи си да се усмихне.

— Кармен?

— Твоята приятелка.

— Аз…

— Какво ти? — тросна се Кати.

— Нищо.

— Стори ми се приятна. Жалко, че я разстроих.

Монроу мачкаше облегалката на креслото, тапицирано с изкуствена кожа.

— Нямах намерение да го правя — продължи Кати. — Да я разстройвам, имах предвид. Но отнякъде ѝ беше хрумнало, че двамата с теб сме в процес на развод. — Тя се изсмя тихо. — В развод, защото съм се била влюбила в момчето, което поддържа басейна. Откъде ѝ е хрумнало това, питам се?

— Мога да ти обясня…

— Ние нямаме басейн, Чарлз. Не ти ли хрумна, че това е много глупава лъжа?

Монроу събра ръце и започна да си гризе нокътя. Беше обмислял възможността да каже на Кармен, че Кати има връзка с някой от съседите или с някакъв предприемач. Но когато започнаха разговора, момчето, което се грижи за басейна, беше първото, което му дойде на ум. А след това не мислеше, че изборът е доста глупав… Направо тъп.

— И ако се чудиш — продължи Кати, — какво се е случило, ще те осветля по въпроса. Обади се някакъв човек от бижутерския магазин. Искаше да знае дали да изпрати касовата бележка тук или в апартамента на Кармен. Между другото, тя ми каза, че обеците били страшно безвкусни. Но така или иначе щяла да ги задържи. Казах ѝ, че трябва да го направи.

Защо, по дяволите, служителят беше направил това? Когато поръча обеците, изрично предупреди да изпратят касовата бележка в офиса.

— Не е това, което си мислиш — каза той.

— Прав си, Чарли. Мисля, че вероятно е доста по-зле.

Монроу отиде до бара и си наля още един джин. Главата го болеше, чувстваше се сгорещен от твърде многото изпит алкохол. Той преглътна джина и се загледа в чашата. Спомни си кога бяха купили този кристален комплект — от някаква разпродажба в Сакс. Тогава му се прииска да поиска телефонния номер на продавачката, но Кати стоеше наблизо.

— Три часа говорих с адвокат по телефона — продължи тя и си пое дълбоко дъх. — Според неговите думи, не му било нужно много време, за да те направи последен бедняк. Е, Чарли, това е. Няма за какво повече да говорим. Приготви си куфар с дрехи и се изнеси някъде.

— Кат… Моментът е много лош за мен…

— Не, Чарлз, моментът ще бъде лош. Но все още не е лош. Сбогом.

Половин час по-късно той беше приключил с приготовленията.