Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

На следващата спирка във влака се качиха още пътници. Монроу бутна куфарчето си на съседната седалка, за да не може друг човек да седне там.

Миг по-късно в слушалката прозвуча женски глас.

— Ало?

— Здравей, бебчо, аз съм.

Последва мълчание.

— Щеше да ми се обаждаш снощи — хладно каза жената. Беше се запознал с Кармен преди осем месеца. За нея се говореше, че е талантлив брокер на недвижимо имущество и се предполагаше, че в много отношения е и благородна жена. Но онова, което Монроу знаеше за нея — единственото, което му трябваше да знае — беше, че тя има меко, палаво тяло и дълга коса с цвят на канела, която се разпиляваше по възглавниците като топъл атлаз.

— Съжалявам, сладурче, срещата се проточи повече, отколкото очаквах.

— Секретарката ти не мислеше, че се е проточила чак толкова.

По дяволите. Кармен се беше обадила в офиса. Толкова рядко го правеше. Защо точно снощи?

— Излязохме да пийнем по едно, след като преработихме писмото за сделката. И накрая се озовахме в „Четири сезона“. Знаеш как е.

— Знам — кисело отговори тя.

— Какво ще правиш днес на обяд? — попита той.

— Ще си направя сандвич с риба тон, Чарли. А ти какво ще правиш?

— Чакай ме, ще дойда при теб.

— Не, Чарли. Не днес. Бясна съм ти.

— Бясна си ми? Защото пропуснах да ти се обадя по телефона?

— Не, защото си пропуснал около триста пъти да ми се обадиш по телефона, откакто ходим заедно.

Ходим заедно? Това пък откъде ѝ хрумна? Тя беше само негова любовница и толкова. Да, спяха заедно. Но не ходеха, не излизаха заедно и не се ухажваха.

— Знаеш колко много пари мога да спечеля от тази сделка, скъпа. Не мога да си позволя да се проваля.

По дяволите. Грешка. Кармен знаеше, че нарича „скъпа“ Кати и не обичаше да се обръща по този начин към нея.

— Е — студено каза тя, — заета съм на обяд. Може би ще бъда заета доста пъти за обяд занапред. Може би ще съм заета за всички останали обеди през живота ми.

— Хайде сега, бебчо.

По смеха ѝ почувства, че това беше добър опит — право в десетката. Но не му беше простила за грешката с онова „скъпа“ преди малко.

— Добре де, ще имаш ли нещо против ако само мина да си взема нещо?

— Да си вземеш нещо? — повиши глас Кармен.

— Чифт панталони.

— Искаш да кажеш, че ми се обаждаш само защото искаш да си вземеш някакви гащи?

— Не, не, бебчо. Исках да те видя. Наистина. Току-що разлях кафе върху панталона си. Докато говорехме.

— Трябва да приключвам, Чарли.

— Бебчо…

Щрак.

По дяволите!

Понеделници, помисли си Монроу. Мразеше скапаните понеделници.

След това набра номера на бижутерски магазин близо до офиса на Кармен и помоли да приспаднат от сметката му петстотин долара за обеци с диаманти и нареди да ѝ ги доставят възможно най-бързо. Бележката, която продиктува, гласеше: „На моята първокласна любима. Нещо дребно към сандвича с риба тон. Чарли.“

Втренчи очи през прозореца. Влакът вече наближаваше града. Големите имения и по-малките къщи, но с огромни дворове, които също имаха претенции да бъдат имения, отстъпиха място на долепени една до друга къщи и ниски бунгала, боядисани в многообещаващи пастелни тонове. В пустите дворчета се търкаляха сини и червени пластмасови играчки или части от тях. Едра жена, която простираше пране, спря и намръщено изпрати с поглед бързодвижещия се влак, сякаш наблюдаваше по CNN клип за катастрофа по време на въздушно шоу.

Монроу набра друг номер.

— Искам да говоря с Ханк Шапиро.

— Да — миг по-късно прозвуча груб глас в слушалката.

— Здрасти Ханк. Аз съм, Чарли Монроу.

— Чарли, как, дявол да го вземе, върви нашия проект? — изстреля въпроса си Шапиро.

Монроу не очакваше въпроса толкова скоро след началото на разговора и затова замълча.

— Страхотно — каза той след малко. — Върви страхотно.

— Но?

— Но какво?

— Струва ми се, че се опитваш да ми кажеше нещо — заяви Шапиро.

— Не… Просто нещата вървят малко по-бавно отколкото предполагах. Исках да…

— По-бавно? — повиши глас Шапиро.

— Въвеждат част от информацията в нова компютърна система. Малко по-трудно е да се открие, отколкото беше преди. — Той опита да се пошегува. — Нали знаеш онези стари дискети? Викаха им папки за архива?

— Чувам „малко по-бавно“ — изръмжа Шапиро. — Чувам „малко по-трудно“. Това не е мой проблем. Тази информация ми трябва и то колкото се може по-скоро.

Сутрешното раздразнение отново връхлетя Монроу и той прошепна гневно: