Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Стана време за вечеря и тъй като Фоксуърт вече си беше заминал, Монроу поръча лимузина и вписа разхода в сметката за общи служебни разходи.

Отпивайки на малки глътки вино, Монроу пропътува разстоянието до центъра. Вечерята с Шапиро беше чудесна и той похапна много добре. В единайсет часа остави Шапиро на гара „Пен“ и нареди лимузината да го откара до Гранд сентръл. Хвана влака за Гринуич в 11:30, стигна до колата си, без да бъде намушкан от някой луд и се добра спокойно до дома си.

Кати беше изпила две мартинита и спеше дълбоко. Монроу погледа малко телевизия, заспа на дивана и на сутринта се успа — хвана влака в 08:11 само половин минута преди да потегли.

Както всеки ден в девет и половина Чарли Монроу влезе в офиса. Мисълта, че проклетият понеделник е минал и днес е нов ден, го ободри. Реши да прекара сутринта пред компютъра — време беше да влезе в новата компютърна система и да разпечата за Шапиро списъците с предполагаемите клиенти на фирмата. След това щеше да покани Кармен на романтичен обяд. А по-късно да се обади на Джил и да я склони да пийне нещо с него довечера.

Монроу влизаше в офиса си, когато Тод Фоксуърт, дори още по-приветлив от вчера, му махна с ръка и го попита дали могат да си поговорят. Иронична мисъл мина през ума на Монроу — че Фоксуърт е променил мнението си и в края на краищата ще му предложи по-голямо повишение на заплатата. Щеше ли при това положение да продаде поверителната информация? Това си беше истинска дилема. Но Монроу реши, че трябва да е точен с Шапиро, защото, дявол да го вземе, това щеше да компенсира обидното пет процентно увеличение на заплатата му миналата година.

Монроу седна в разхвърляния кабинет на Фоксуърт.

В агенцията се шегуваха, че Фоксуърт не може да проведе свързан разговор — той скачаше от мисъл на мисъл, отплесваше се, дори съчиняваше думи. Клиентите намираха това за очарователно, докато Монроу не можеше да търпи разпиляната личност на този човек. Днес обаче бе в прекрасно настроение и се усмихна учтиво на разрешения възрастен мъж, дърдорещ безспирно.

— Чарли, само няколко неща. Боя се, че изскочи нещо и тази покана за голф през уикенда… Знам, че сигурно ще ти бъде приятно да удариш някоя и друга топка, очаквал си го с нетърпение, но се страхувам, че не мога да удържа на обещанието си. Съжалявам, съжалявам.

— Няма нищо. Аз…

— Добър клуб е този Хънтърс. Играл ли си някога там? Нямат басейн, нямат тенис кортове. Човек отива там да играе голф. Точка. Край на историята. Не играеш ли голф, само си губиш времето. Разбира се, има го онзи остър завой на седемнайсета дупка… неприятно, неприятно, неприятно. Никога не съм успявал. Невъзможно. От колко време играеш?

— Започнах в колежа. Наистина благодаря…

— А сега другото нещо, Чарли. Пати Клайн и Сам Егълстън от нашия правен отдел, познаваш ги, снощи били в Chez Antibes. На вечеря. Работили до късно и отишли да вечерят.

Монроу замръзна.

— Аз никога не съм ходил там, но чувам, че мястото е проектирано доста интересно. Имало някакви прегради, като параваните в японските ресторанти, само че не били японски, разбира се, защото това е френски ресторант, но изглеждали като японски. Както и да е, да си дойдем на думата. Та те чули всяка дума, която сте си разменили с Ханк Шапиро. Така. Охраната в момента разчиства бюрото ти, а няколко от охранителите идват насам, за да те изведат от сградата и най-добре си намерѝ добър адвокат, защото кражбата на търговски тайни — Пати и Сам ми казаха това, аз колко ли разбирам… аз съм просто един обикновен бърборко — била твърде сериозна работа. Така. Май няма да ти пожелавам успех, Чарли. Но ще ти кажа — махай се от моята агенция! О, и между другото, ще направя всичко, което мога, за да съм сигурен, че никога няма да работиш на Медисън авеню. Сбогом.

Пет минути по-късно Монроу беше на улицата с куфарче в едната ръка и телефон в другата. Наблюдаваше как товарят кашони с личните му принадлежности в камион, който щеше да отпътува за Кънектикът. Не можеше да разбере как се беше случило. Никой от агенцията не ходеше никога в Chez Antibes — ресторантът беше собственост на корпорация, която бе конкурент на един от големите клиенти на Фоксуърт, така че посещаването му беше недопустимо. Пати и Сам не биха отишли там, ако Фоксуърт не им беше казал да го направят — за да шпионират Монроу. Дявол да го вземе! Някой се беше разприказвал. Секретарката му? Монроу реши, че ако това беше Айлийн, щеше да ѝ го върне тъпкано.