Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Отиде в кухнята и посегна да вземе ключовете за лендроувъра. На кукичката нямаше нищо. Тя цъкна с език. Проклетият му Тони с типичната си разсеяност си беше тръгнал, без да върне ключовете. За щастие в чекмеджето с приборите имаше резервни ключове.

Само че нямаше. Тя прерови цялото чекмедже, но не намери нищо. И тогава разбра — страхувал се е, че тя няма да издържи и ще отиде да си купи пиене. Затова се е постарал това да бъде невъзможно.

— Копеле! — изкрещя тя, макар от това да нямаше никаква полза.

Ако отговорът за нея беше Тони Хил, очевидно задаваше погрешния въпрос.

Карол не беше единствената, на която наскоро ѝ се бе наложило да преустрои живота си. Поради обстоятелства извън контрола на когото и да било, Тони сега обитаваше една петдесетфутова жилищна лодка, закотвена в пристанището на канала „Минстър“ в самото сърце на Брадфийлд — беше я наследил от своя баща, когото не беше виждал никога през живота си. Беше изненадал сам себе си с лекотата, с която се адаптира към живота в такова ограничено пространство. Той открай време принадлежеше към хората, които затрупват всичко около себе си, всяка повърхност беше покрита с книги, документи, кутии с компютърни игри и списания, а тук-там сред купчините беше притисната по някоя мръсна чаша от кафе, и то така, че да остава недостъпна. Но сега, когато всеки инч от пространството, с което разполагаше, трябваше да оправдае съществуванието си, животът сред такава бъркотия би бил невъзможен. Отне му доста време да го разбере, но накрая действително осъзна, че хаосът се разраства в зависимост от наличното пространство.

Затова животът му на борда на лодката стана спретнат и подреден. Всяко нещо се прибираше след ползване; нищо не се допускаше в „Стийлър“, ако присъствието му не можеше да бъде оправдано. Не можеше да се каже, че се е променил изцяло — в кабинета му в болницата „Брадфийлд Мур“ цареше същият хаос като преди. Там продължаваше да съществува контрастът между двата полюса: онази част от кабинета, в която той работеше, и другата, където разговаряше с пациентите си — ъгъл с две удобни кресла, изолиран от хаоса с красив японски параван.

Но един проблем си оставаше. Половината от стените в предишния му дом бяха покрити с лавици, претъпкани от край до край с книги с изключително пъстра тематика — психология и философия, художествена литература, история и описания на действителни криминални случаи. И в кабинета му, и в новия му плаващ дом нямаше място за библиотека, а Тони страдаше за отсъстващите си книги с мъка, която човек обикновено изпитва по отсъстващ любим. Това, че те все още съществуваха, макар и подредени в кашони в нает склад, по никакъв начин не облекчаваше тъгата му.

Една от колегите му неволно разреши неговия проблем. Тя обмисляше възможността да инвестира в нов вид настаняване на студенти — превръщане на товарни контейнери в самостоятелни жилища, групирани на пустеещи терени в градовете. Тони си спомни, че компанията, от която бе наел склад за книгите си, напоследък също предлагаше товарни контейнери под наем. Беше отишъл там с молив, бележник и рулетка и установи, че може да си изгради спретнат малък лабиринт от рафтове с удобен стол по средата, само на пет минути път пеш от лодката. Своя лична библиотека.

През последните няколко седмици беше сглобил купените в кашони индустриални стелажи в контейнера, на който се беше спрял, и сега вече разопаковаше и подреждаше книгите си. Очевидно беше опаковал безредно, затова сега се опитваше да ги сортира в хода на подреждането — процес, който предполагаше много пререждане и ругаене. Към това се добавяха и постоянните отклонения, когато се зачиташе в книги, които не беше отварял от години, а сега си спомняше защо те навремето бяха привлекли интереса му. Това беше най-подходящата задача, с която да отклони вниманието си и да не се тормози за неща, които не можеше да промени.

Той беше се упътил право натам, след като остави дрехите на Карол за химическо чистене, съзнавайки, че няма да е в състояние да прави нищо по-смислено. Знаеше, че нуждата от алкохол ще я измъчва и не вярваше, че тя ще устои. Затова си бе позволил да вземе ключовете от колата ѝ. Питаше се колко ли време ще мине, докато тя открие какво е направил. Надяваше се да разбере чак утре, когато той се появеше в къщата ѝ, преструвайки се, че съжалява за глупостта си. Такъв сценарий не беше невъзможен.

Затова и изпита разочарование, когато телефонът му иззвъня два часа след като си беше тръгнал, и на екрана се изписа името на Карол. Тя започна в мига, когато той отговори: