Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

— Това би било едно възможно обяснение.

Нямаше какво повече да се каже, но те продължиха да обсъждат малкото факти, с които разполагаха, дълго след като бяха приключили с яденето. Той обичаше да я вижда оживена от онова, което винаги бе умеела да прави най-добре — да анализира и систематизира отделни късчета информация и да търси някакъв смисъл в тях. Докато наблюдаваше лицето ѝ, по което от време на време се изписваше преценяващо изражение, той отново осъзна с остра божа колко много му беше липсвала. Ако пак допуснеше тя да му се изплъзне, не би го понесъл.

Карол отвори имейла от Пола и те се заеха да го четат, но не намериха нещо значимо, което да добавят към малкото, с което вече разполагаха. В това, казваше си Тони, се криеше проблемът при опитите да изградиш нещо от почти нищо. Всичко това започна с някакво много смътно хрумване, а те се държаха така, като че ли това хрумване имаше солидна основа. Един детайл го беше заинтригувал, а той бе имал и желанието да създаде някакво занимание на Карол, което да отклонява мислите ѝ от пиенето, и ето докъде бяха стигнали. Сега вече бяха поискали от действителни служители на полицията да търсят тайно информация. Беше пратил всички по следите на някаква химера. Беше породил очаквания, но не знаеше дали може да ги оправдае. Един провал би създал повече неприятности от първоначалния проблем. И всичко това, защото така отчаяно му се искаше да си върне добрите чувства на Карол.

Тъкмо се канеше да отправи едно предпазливо предупреждение, когато кучето скочи и се стрелна като черно-бяла светкавица, с неистов лай, към вратата. Тони погледна часовника си, докато Карол ставаше.

— Малко е късно за гости.

— На мен не ми идват гости — каза тя, упътвайки се към общото помещение, като запали в движение една лампа. Тони я последва, защото, ако не идваха гости, бе редно тя да не посреща сама новодошлия, който и да беше той. Стоеше зад нея, когато тя отвори вратата и пред тях застана мъж с каскет от туид и яке от промазана материя, с небрежно увит около врата кариран шал. Брадата му напомни на Тони на образите на крал Едуард по кутиите с пури. Той си каза, че човекът сигурно си я е пуснал, за да прикрие странния контраст между тънките си устни и едрия си, месест нос. Когато се усмихнеше около очите му се очертаваха дълбоки бръчици. Кучето беше млъкнало и седеше на пода до тях.

— Извинявай, че идвам толкова късно, Карол, но просто минавах оттук.

Карол хвърли бърз поглед през рамо, за да види къде е Тони. После отстъпи и мъжът влезе. Той беше по-внушителен от Тони във всяко отношение — по-висок, с по-широки рамене, по-уверен в своето място в света.

— Тони, това е Джордж Никълъс, мой съсед. Джордж, това е Тони Хил. Тони е мой бивш колега.

Тони пое ръката, която Джордж протегна към него. Тя беше суха и стискаше здраво, точно както Тони бе очаквал. Джордж го огледа преценяващо.

— Значи работите в полицията?

Каза го почти развеселено.

— Не, аз съм клиничен психолог. Давам консултации в различни области — Тони срещна спокойно погледа на Джордж. Стоеше до Карол, така че двамата на практика пречеха на госта да влезе по-навътре в къщата.

— Опасявам се, че тези неща са трудноразбираеми за мен — каза Джордж. Той приклекна, за да погали кучето, почеса го по главата и потърка ушите му. После се изправи отново и се обърна към Карол.

— Не съм те виждал на хълма от няколко дни. Откакто беше на вечеря у нас в събота. Исках само да проверя дали всичко е наред.

Тони си представи смущението на Карол, но знаеше, че тя ще успее да го прикрие. Време беше да ѝ се притече на помощ.

— Вината за това е моя. Гостувам тук от няколко дни и явно съм объркал изцяло ежедневната програма на Карол — и той се усмихна весело.

— А пък аз съвсем съм забравила добрите си маниери, Джордж. Исках да ти напиша няколко реда, за да ти благодаря. Съжалявам — обади се Карол, поемайки репликата.

— О, нямаше нужда. Аз просто… се поразтревожих малко, това е всичко — той се усмихна сухо на Тони, признавайки поражението си. — Свикнал съм да виждам сутрин Карол и Флаш на хълма.

— Добре е да се знае, че някой се грижи за вас, когато мен ме няма — отбеляза Тони, съзнавайки, че думите му са прозвучали дразнещо снизходително за събеседниците му.

Джордж нахлупи каскета си и излезе обратно през вратата.

— Ще тръгвам. Радвам се, че те видях, Карол. И че се запознах с теб, Тони — и той се обърна и си тръгна, без да погледне назад. Карол затвори вратата и се облегна на нея, поклащайки глава със смесица от неразбиране и насмешка.