Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Разбира се, хората се самоубиваха и без да минават през период на буквално кръвопускане като начин да облекчат мъката си. Но общо взето, винаги имаше други признаци. Самоубийството никога не се случваше току-така. В случаите, когато никой не беше забелязал нищо, това се дължеше на факта, че никой не е бил в достатъчно близък контакт с посегналия на живота си, за да забележи нещо. Но по нищо не личеше Джазмин Бъртън да е била лишена от подкрепа. А това го озадачаваше.

Смръщен, той започна да се рови из социалните мрежи, за да разбере какво има да каже светът за края на Джазмин Бъртън. Шокът бе накарал повечето от троловете да замълчат, но неколцина надигаха глави, за да злорадстват заради това, което вече приемаха като успех в борбата за правата на изнасилваните. Според тях се случваше често изнасилвачите да бъдат жертви, не по-малко от жените, които бяха нападали. За Тони прочетеното беше в еднаква степен увлекателно и отблъскващо.

— Как можахме да стигнем дотук? — измърмори той. Знаеше по-добре от повечето хора, че в тъмната психика на хората, които насилват, обезобразяват и убиват, под повърхността се насъбира отрова като застояла вода в локва. Беше посветил целия си професионален живот на борбата с резултатите от това. Но злостните атаки, провокирани от привидната анонимност, гарантирана от интернет, бяха достигнали далеч по-високо ниво, отколкото той би предвидил преди десет години.

Особено го безпокоеше фактът, че голям процент от нарастващите издевателства бяха насочени срещу жени. Да, и мъже бяха публично обиждани, бяха обект на присмех и омаловажаване. Но нападките, отправяни към жени за незначителни неща като например предложението портретът на Джейн Остин да бъде поставен на банкнота, бяха несравнимо по-тежки. Биваха заплашвани със сексуално насилие, унижавани и сплашвани. Ако някой от неговите пациенти заговореше с такива изрази за жените, той би препоръчал да го приберат в изолатор за психичноболни, които представляват опасност за обществото.

— Добре, ясно е, че си привлякла вниманието на хейтърите — каза той. — Но какво още се случва тук?

Освен хулите имаше и обич. Десетки хора — при това не само жени — бяха поствали коментари, в които изразяваха съжаление за смъртта на Джазмин, възхваляваха онова, което бе вършила приживе и дори предлагаха да се основе фондация в нейна памет. И в тези коментари се долавяше гняв — задето е била докарана дотам, че да приеме самоубийството като единствен изход.

Имаше и повече подробности за обстоятелствата около нейната смърт. Оказа се, че Джазмин отишла да прекара няколко дни във вилата на своя приятелка в Девън. Вечеряла с бивш колега и съпругата му в Ексетър, после си тръгнала обратно с колата. По някое време, в ранните часове на деня, влязла в устието на река Екс с джобове, пълни с камъни, и се удавила.

— Защо е избрала удавянето? — каза Тони. — Не е лесна смърт — да влезеш така в морето. Или в реката. Не е като да скочиш от мост, когато няма връщане назад, прехвърлиш ли се през парапета. Но да вървиш навътре? Неминуемо идва моментът, когато се задейства инстинктът за оцеляване, когато започваш да съжаляваш. Докато вървиш навътре, имаш възможност да промениш решението си. Да извадиш камъните от джобовете си. Да изгазиш обратно до брега. Да се поскараш сам на себе си. Но да продължиш да вървиш напред? За това се иска голяма душевна сила.

А може да не е било въпрос на избор. Може да е била застигната от непреодолимото желание да постави край на всичко на място, където не е имала други възможности. Повечето хора не носят в багажа си за една нощувка сънотворно или наркотик, достатъчни за самоубийство със свръхдоза. А не е и била по познати за нея места, така че може да не е знаела къде да намери висока сграда или мост над магистрала, откъдето да скочи. Що се отнася до извънградските вили, всеизвестно беше, че там трудно се намират остри ножове.

И все пак. Трябва да е била много твърдо решена. Тони почувства как сърцето му натежава при мисълта за тази жена, за това, че е могла да се почувства толкова уязвима и самотна, независимо от неоспоримото наличие на привързани към нея приятели и колеги. Че толкова обичан и уважаван човек може да сложи край на живота си, влизайки в ледените води на тъмната река посред нощ — това бе трудноразбираемо за него, човека, прекарал живота си, съпреживявайки усещанията на отчаяните, безумните и травматизираните. За онези, които са я познавали и обичали, това сигурно бе още по-трудно.