Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

Тони побутна подозрително чилито в тенджерата с една дървена лъжица. Никога не можеше да си припомни в каква пропорция е слагал подправките последния път. Понякога лютивината беше зашеметяваща, понякога едва се долавяше. Количеството канела беше непредсказуемо, а се случваше и да забрави напълно ригана и кориандъра. Тази практика придаваше съвсем нови измерения на израза „да хапнем каквото дал Господ“. Опита сместа и изохка, защото си беше опарил езика.

— Ох, боли!

Стресната от тона му, Флаш се измъкна изпод масата и наклони глава на една страна, наострила уши. Огледа го, реши, че му няма нищо, и отиде да се облегне отново на краката на господарката си.

— Сега изобщо няма да му усетиш вкуса — въздъхна Карол. — По-добре да беше взел пица.

— Пресилваш, защото се намираш в града, където поръчването на пица е възможно. В моето готвене няма нищо лошо. Е, или поне нищо нетърпимо — Тони остави тенджерата на печката и седна срещу нея. — Ще ти се наложи да си признаеш какво си намислила.

Карол подбели очи.

— Откога си станал застъпник на игра по правилата? Всичко е наред. Радарът не ни е засякъл, всички си мислят, че си се организираме кротко и се подготвяме да започнем работа, когато се появи първият значителен случай.

— И кога ще се случи това? Може да стане утре. Може би нещо се случва дори в настоящия момент. И какво ще правим тогава? Вече сме максимално натоварени, а още не сме гоели нормалния обем случаи — докато говореше, той запретна ръкави. Винаги ставаше така, когато започнеше да готви в лодката. Температурата бързо се качваше над зоната на комфорта.

— Ще се заемем с този проблем, когато ни се наложи — каза тя твърдо. — Достатъчни са няколко пробива на Стейси и може да приключим със сегашната си работа за нула време.

— Ако не успеем, ще трябва да организираш официално обсъждане.

Карол се засмя.

— Защо, да не би да ти липсват белите дъски?

— Въпросът не е в белите дъски — ще ти трябват достатъчно хора, които да поемат рутинните задължения, произтичащи от работата на отдела. Знаеш отлично, че ако разполагаше с пълна стая детективи, които да загреят телефоните, щяхме да сме напреднали повече.

Тя издаде брадичка в познатия упорит жест.

— Всъщност не знам нищо подобно. Това не е конвенционално разследване. Толкова малко са нещата, за които можем да се захванем. Няма съдебномедицински анализи, няма никакви неизяснени улики за проследяване…

— Ако екипът ти беше по-голям, можеше да осигуриш детайлно оглеждане на местопрестъпленията. Хората ти можеха да проверяват безброй записи от камери за наблюдение, да разговарят с възможни свидетели, да се заровят по-надълбоко в живота на жертвите и да проследят в подробности движенията им в деня на тяхната смърт — той стана и отново се зае да разбърква чилито. — Нямаше да ни се налага да разчитаме на уменията на Стейси да нарушава закона.

— Но аз не разполагам с толкова хора, и честно казано, Тони, не бих имала и оправдание да ги ангажирам. Доказателствата ни все още са крайно оскъдни.

Той отвори фурната и измъкна купчината тортили, които топлеше. Постави ги в панерче и ги сложи на масата до бурканче със заквасена сметана и пликче настъргано сирене „чедър“.

— Знам. Вярвай ми, има моменти, когато ми се иска да си би държал устата затворена.

— Сам не си вярваш. Никога не би обърнал гръб на жертва. Той сипа чилито в купи.

— Знам. Но това, което правим в момента, е да се хващаме за сламки. Съставям профил, без да разполагам с нищо сериозно.

— Като изключим дългогодишния ти опит и изключителната ти способност да проявяваш емпатия — каза Карол тихо, поемайки купата. Загреба малко от храната и заразмахва вилицата, за да я охлади. Опита я. — Ммм, това несъмнено е един от по-добрите ти опити — сложи си сирене и сметана и ги разбърка. — Благодаря, че ме храниш.

— По-приятно е, отколкото да се храня сам — той сипа чили върху тортилата и отхапа една хапка. — Карол, в случая се налага да си пазим гърбовете. Онази статия през уикенда доказва онова, което и без това ни беше ясно: имаме врагове, които само чакат — не, направо копнеят — да ни провалят. Нали не искаме да ши поднесем на тепсия възможността да направят именно това — да ни посочат с пръст и да кажат: „Ето, нали ви казвахме, това е сборище от опасни и непокорни хора.“ Какво да правим?

— Ще се постараем да направим най-доброто в тази ситуация. Ще отидем утре да видим какви кокали са изровили кучетата. А после, Тони, ще заловим един убиец.