Вал Макдърмид - Да разбиеш мълчанието

— Мога ли да знам защо ме спряхте? — попита тя, вкопчила се в слабата надежда, че той може да формулира неправилно думите си, да каже нещо, което би ѝ помогнало да се измъкне. Беше пила, но не беше пияна, за Бога! Знаеше къде да търси минималните си шансове.

— Следим ви, откакто излязохте от онази входна алея — каза той с пълната увереност на човек, който може да ходи насън през следващия половин час и въпреки това да контролира всичко около себе си. — Шофирахте неуверено, взехте завоя в прекалено широка дъга, после прекалено рязко се коригирахте. Колата не се движеше по права линия, което ме накара да предположа, че сте употребили алкохол.

Карол изправи рамене, потръпна от хладния нощен въздух и наклони шава, за да го види по-ясно. Сигурно едва бе успял да покрие изискването за ръст, но за сметка на това се стараеше във фитнеса. Униформата със светлоотразяващите ленти беше изопната по тялото му, шията му приличаше на масивна колона от мускули. Под фуражката се виждаше тъмната му, подобна на четина коса. Не приличаше на човек, който би отстъпил дори с инч.

— Пила съм две чаши вино — каза тя. — Не съм пияна.

Полицаят разтегна устни така, че те заприличаха на тясна линия, и кимна. Беше чувал всичко това и преди.

— Дрегерът ще покаже — каза той и вдигна ръка, за да покаже устройството.

Тя знаеше, че няма как да надхитри машината. Единствената ѝ надежда беше, че когато ѝ направят повторен тест след около два часа, организмът ѝ ще е успял да преработи достатъчно алкохол, за да падне резултатът под границата на допустимото. Всъщност колко ли беше изпила? Не чак толкова много, не и по стандартите, обичайни за полицията. И Карол решително пристъпи, за да се подложи на унизителния крайпътен тест за алкохол.

Полицаят поднесе малката жълто-черна кутийка към лицето ѝ и тя постави тънката, бяла пластмасова тръбичка в устните си. Пое си дълбоко дъх, после издиша. Той беше наклонил апарата така, че тя да вижда как се отчита резултатът, и Карол наблюдаваше със свито сърце как цифрите надхвърлят магическото число трийсет и пет 2 2 Тридесет и пет микрограма — равностойни на 0,8 промила. — Б.пр. . „Да му се не види, няма ли най-сетне да спре?!“ Четиридесет и девет, петдесет, петдесет и едно. И толкова. Петдесет и едно, по дяволите. Някъде между година и година и половина без книжка. Дори не можеше да си представи как ще се справя с това.

Карол осъзна, че полицаят ѝ говори нещо. Колегата му се беше изправил до патрулната кола и държеше вратата отворена.

— Ще ви качим в колата, а аз ще преместя лендроувъра ви по-нагоре, така че да не стои на пътя. На около половин миля оттук има една къща, там пътят се разширява.

— Знам — отвърна тя с горчивина. — Къщата е моята. Натам отивах. Само още няколко минути и щях да съм се прибрала. Нищо лошо нямаше да се случи.

— Моите уважения, но не можете да знаете дали ще се случи нещо лошо или не, когато сядате зад волана, след като сте употребили алкохол. Може да се окаже, че не сте единственият човек на тази отсечка от пътя. А сега трябва да се качите в колата.

— Арестувате ли ме?

— Ще ви арестуваме веднага след като вземем личните ви данни. Ще ви арестуваме и ще ви отведем в полицейския участък в Халифакс, където ще изчакате в килия втория тест. Имате право на едно обаждане по телефона, когато пристигнем там — и докато говореше, той протегна ръка към нея, за да я побутне към колата. Прииска ѝ се да бутне ръката му, да извика, че това е смешно, че тя е Карол Джордан, бич на убийците и изнасилвачите, кралицата на местопрестъпленията. Но се принуди да остане невъзмутима.

Толкова странно ѝ се стори да ѝ посочат място на задната седалка в патрулната кола, да приведат с ръка главата ѝ, за да се предпазят от евентуални обвинения в небрежност или умишлено насилие. Докато единият полицай откарваше лендроувъра ѝ, колегата му пусна регистрационния номер в националната база данни.

— Вие ли сте регистрирана като собственик на колата?

— Да.

— Следователно вие сте Карол Джордан?

— Да.

И така нататък. Дата на раждане. Адрес. Да, точно там. Малко по-нататък по пътя. През цялото време прехапваше устните си, за да не изтърве някоя заядлива забележка. След като необходимата проверка беше направена, потеглиха след лендроувъра. Само след три минути вече спираха във входната алея пред собствената ѝ къща.

— Кучето ми — каза тя, спомнила си извинението, с което се измъкна от вечерята в дома на Джордж Никълъс. — Не е излизала цяла вечер. Мога ли да я изведа да си свърши работата, преди да ме откарате?