Даниъл Силва - Черната вдовица

— ИДИЛ сигурно се наслаждават — отбеляза Габриел.

— На бунтовете ли?

— На мен не ми приличат на бунтове. Изглеждат като…

— Какво, скъпи?

— Интифада.

Киара изключи телевизора и увеличи звука на бебешкия монитор. Той бе направен от технологичното звено на Службата и предаваше сложно криптирани сигнали, за да не може враговете на Израел да подслушват личния живот на главния шпионин на страната. Засега по него се излъчваше само тихо бръждене.

— И какво смяташ да правиш? — попита тя.

— Смятам да изям докрай тази вкуснотия. А след това да изтопя с хляб и последната капка сос.

— Говорех за Париж.

— Очевидно имаме два избора.

— Ти имаш два избора, скъпи. Аз имам две деца.

Габриел остави вилицата си и се взря в очите на красивата си млада съпруга.

— Във всеки случай — каза той след помирително мълчание — отпускът ми по бащинство свърши. Сега трябва да поема задълженията си като шеф или да работя с французите.

— И така да се сдобиеш с картината на Ван Гог, която струва поне сто милиона долара.

— И това го има… — Габриел взе отново вилицата си.

— А защо е решила да я остави точно на теб?

— Защото знаеше, че никога няма да направя някоя глупост с платното.

— Като какво например?

— Да го продам.

Киара го погледна със съжаление.

— Дори не си го и помисляй — предупреди я той.

— Човек може поне да си помечтае, нали?

— Само за осо буко и ризото.

Габриел стана и отиде до плота за още една порция. След това сипа сос върху ориза и месото, докато чинията му започна да прелива. Киара замърмори неодобрително зад гърба му.

— Остана и за теб — каза той, сочейки касеролата.

— Все още имам да свалям пет килограма.

— Харесвам те каквато си.

— Думи на истински италиански съпруг.

— Не съм италианец.

— На какъв език ми говориш в момента?

— Храната говори вместо мен.

Габриел седна отново и се нахвърли върху телешкото. От монитора долетя кратък детски плач. Киара наостри бдително уши към устройството и се заслуша напрегнато, сякаш долавяше стъпки на крадец. След задоволителната тишина тя пак се отпусна.

— Значи, възнамеряваш да поемеш случая, така ли да разбирам?

— Склонен съм да го направя — отговори благоразумно Габриел.

Киара тъжно поклати глава.

— Какво толкова казах? — изгледа я той.

— Би направил всичко, за да избегнеш оглавяването на Службата, нали?

— Не всичко.

— Ръководенето на операция не е точно работа за един ден.

— Нито ръководенето на Службата.

— Но Службата е в Тел Авив, а операцията е в Париж.

— Париж е на четири часа със самолет.

— Четири и половина — поправи го тя.

— Освен това — продължи Габриел, — само защото операцията започва в Париж, не означава, че ще приключи там.

— А къде ще приключи?

Той наклони глава наляво.

— В апартамента на госпожа Либерман ли?

— Сирия.

— Бил ли си някога там?

— Само в Мадждал Шамс.

— Това не се брои.

Мадждал Шамс беше друзки град на Голанските възвишения. По северния му край имаше ограда с бодлива тел, а зад нея беше Сирия. „Джабхат ан Нусра“, поделение на Ал Кайда, контролираше територията по границата, а на два часа път с кола на североизток бяха ИДИЛ и халифатът. Габриел се чудеше как ли би се чувствал американският президент, ако ИДИЛ бяха на два часа от Индиана.

— Мислех си — въздъхна Киара, — че ще стоим настрани от сирийската гражданска война. Въобразявах си, че просто ще наблюдаваме и няма да правим нищо, докато враговете ни не се избият помежду си.

— Следващият шеф на Службата смята, че такава политика би била неразумна в дългосрочен план.

— Нима?

— Чувала ли си някога за човек на име Арнълд Тойнби?

— Имам магистърска степен по история. Тойнби е британски историк и икономист, един от гигантите на своето време.

— Та този Тойнби — продължи Габриел — е смятал, че в света има две важни точки, които влияят на събитията далеч отвъд своите граници. Едната е басейнът на реките Амударя и Сърдаря в съвременните Пакистан и Афганистан, или Аф-Пак, както нашите приятели американците обичат да казват.

— А другата?

Габриел пак посочи с глава наляво.

— Надявахме се проблемите на Сирия да си останат там, ала се боя, че надеждата не е приемлива стратегия. Особено когато става въпрос за националната сигурност. Докато стояхме със скръстени ръце, ИДИЛ създаде сложна терористична мрежа, способна да удари в сърцето на Запада. Вероятно тя се ръководи от човек, който се нарича Саладин. А може и да е някой друг… И в двата случая обаче смятам да съсипя тази мрежа, като се надявам това да стане, преди да ударят отново.