Даниъл Силва - Черната вдовица

— Дипломация чрез специални операции?

— Може и така да се каже.

— Е — кимна Габриел, — изглежда, двамата с премиера сте измислили всичко.

— Идеята е на Пол Русо, не наша.

— Нима, Узи?

— Какво намекваш? Подозираш ме, че съм изфабрикувал всичко, за да задържа работата си още малко?

— А така ли е?

Навот размаха ръка, сякаш за да отпъди лоша миризма.

— Приеми операцията, Габриел — заради Хана Вайнберг, ако не за друго. Влез в мрежата. Открий кой в действителност е Саладин и откъде действа. След това го обезвреди, преди да избухне друга бомба.

Габриел погледна на север, към далечния черен силует на планината, която разделяше Израел от това, което бе останало от Сирия.

— Ти дори не знаеш дали той наистина съществува, Узи. Засега е само слух.

— Някой е планирал атаката и е наредил пъзела под носа на френските служби за сигурност. И това не са двайсет и девет годишна жена от парижките предградия и приятелят ѝ от Брюксел. И не е слух.

Телефонът на Навот светна като драсната клечка кибрит в мрака. Той го вдигна за кратко към ухото си и го подаде на Габриел.

— Кой е?

— Министър-председателят.

— Какво иска?

— Отговор.

Габриел се взря за миг в телефона.

— Кажи му, че ще трябва да поговоря с най-влиятелния човек в държавата Израел. И че ще му се обадя утре рано сутринта.

Навот предаде съобщението и затвори.

— Какво каза той?

Узи се усмихна.

— Късмет.

Ревът на джипа на Габриел наруши дълбоката тишина на улица „Наркис“. Той слезе от задната седалка, мина през металната порта и пое по градинската алея към входа на жилищната кооперация от йерусалимски варовик. На третия етаж намери вратата към апартамента си леко открехната. Отвори я бавно и тихо и в полумрака видя Киара седнала в единия край на белия диван да кърми. Детето бе увито в одеялце. Чак когато се приближи, Габриел разбра, че това е Рафаел. Момченцето бе наследило лицето на баща си и на своя полубрат, когото никога нямаше да познава. Габриел си поигра с пухкавата тъмна косичка и след това се наведе да целуне топлите устни на Киара.

— Ако го събудиш — прошепна тя, — ще те убия.

Той се усмихна, свали велурените си мокасини и тръгна по коридора по чорапи към детската стая. Двете легълца бяха поставени до стена с нарисувани облаци. Те бяха направени от Киара и после довършени от Габриел след връщането му в Израел от операция, която се предполагаше, че ще му бъде последната. Мъжът застана до преградата на едното легло и се загледа в спящото момиченце. Не се осмеляваше да я докосне. Рафаел вече спеше по цяла нощ, но Ирене беше нощна птица, която се бе научила как да изнудва родителите си да я вземат в леглото си. Беше по-мъничка и стройна от едрия си брат, но много по-инатлива и решителна. Габриел смяташе, че има качествата на идеалния шпионин, макар че никога нямаше да ѝ позволи да поеме по неговия път. Лекарка, поетеса, художничка — всичко друго, но не и шпионин. Той нямаше да има наследник в службите, нямаше да основава професионален род. Династията на Алон щеше да свърши с неговата смърт.

Габриел погледна нагоре към мястото, където бе нарисувал лицето на Даниел сред облаците, но тъмнината правеше образа невидим. Излезе от детската стая, затвори вратата безшумно и отиде в кухнята. Ароматът на месо, задушаващо се в червено вино и ароматни подправки, се носеше изкусително във въздуха. Надникна във фурната и видя покрита оранжева касерола на решетката. До печката, подредени като за снимка в готварска книга, стояха съставките за прочутото ризото на Киара: ориз „Арборио“, настъргано сирене, масло, бяло вино и голяма мерителна кана с домашен пилешки бульон. Имаше и бутилка галилейска сира, все още неотворена. Габриел извади корковата тапа от гърлото, наля си и се върна във всекидневната.

Тихо се настани на фотьойла срещу Киара. И не за пръв път си помисли, че малкият апартамент в стария квартал Нахлаот беше прекалено тесен за четиричленно семейство, а и прекалено далече от булевард „Цар Саул“. По-хубаво бе да притежават къща в изисканите предградия по крайбрежието или по-голям апартамент в някой от лъскавите нови небостъргачи, които сякаш бяха изникнали за една нощ в крайморската част на Тел Авив. Но много отдавна Йерусалим, разкъсаният Божи град, го бе омагьосал. Той обичаше цвета на варовика и миризмата на бор, студения вятър и дъждовете през зимата. Обичаше църквите, поклонниците и харедим , които му крещяха, защото караше кола по време на шабат. Обичаше дори арабите в Стария град, които го поглеждаха тревожно, докато минаваше покрай сергиите им на пазара, сякаш някак си знаеха, че точно той е унищожил толкова много от техните най-видни терористи. И въпреки че не беше от най-религиозните, с удоволствие се разхождаше из Еврейския квартал и стоеше пред иззиданата с огромни камъни Стена на плача. Никога вече нямаше да има граница в сърцето на Йерусалим и евреите никога повече нямаше да искат разрешение, за да посещават светите си места. Сега Стената беше част от Израел и щеше да остане така до деня, в който държавата престане да съществува. В този нестабилен край на Средиземноморието кралства и империи бяха идвали и си отивали като зимните дъждове. Един ден и Израел в сегашния си вид също щеше да изчезне. Но не и докато Габриел беше жив — и със сигурност не и докато бе началник на Службата.