Даниъл Силва - Черната вдовица

Киара понечи да отговори, но бе прекъсната от детски плач. Беше Ирене. Нейният рев на два тона му приличаше на звука от френска сирена в дъждовна парижка нощ. Той се надигна, но Киара вече бе скочила на крака.

— Довърши си вечерята — каза тя. — Чувала съм, че храната в Париж е ужасна.

След това Габриел долови гласа ѝ през монитора — редеше успокоителни думи на италиански, а детето вече не плачеше. Щом остана сам, той пусна пак телевизора. И довърши вечерята си, докато на четири часа и половина път със самолет на северозапад Париж гореше.

Тя се забави около половин час. Габриел се погрижи за чиниите и избърса кухненските плотове много старателно, така че да не се налага Киара да повтаря след него, както обикновено правеше. Сложи кафе и вода в кафе машината и след това тръгна тихо по коридора към спалнята. Там намери съпругата и дъщеря си, Киара лежеше по гръб на леглото, а Ирене се бе проснала по корем върху гърдите ѝ. И двете спяха дълбоко.

Габриел застана на прага, облегнал рамо на вратата, и обходи бавно с поглед стените на стаята. По тях бяха окачени картини — три от дядо му, единствените, които бе успял да издири, и няколко от майка му. Освен тях имаше голям портрет на млад мъж с преждевременно посребрени слепоочия и издължено уморено лице, затъмнено от сянката на смъртта. Някой ден, помисли си Габриел, децата му ще попитат кой е този измъчен човек от портрета и коя е жената, дето го бе нарисувала. Това не бе разговор, който той очакваше с нетърпение. Вече се страхуваше от тяхната реакция. Дали щяха да го съжалят? Или щяха да се уплашат от него, приемайки го за чудовище, за убиец? Нямаше значение, просто трябваше да им разкаже нещастните подробности от живота си, вместо да ги чуят от някого другиго. Майките често представяха бащите в прекалено ласкава светлина. А некролозите рядко разказваха цялата история, особено когато бяха на хора, живели засекретено.

Габриел вдигна дъщеря си от гърдите на Киара и я занесе в детската стая. Остави я внимателно в кошарата, зави я с одеялцето и постоя над нея, докато се увери, че се е успокоила. Когато се върна в спалнята, Киара все още спеше дълбоко под погледа на тъжния мъж от портрета. „Това не съм аз — щеше да каже той на децата си. — Това е човекът, в когото трябваше да се превърна. Не съм чудовище, нито убиец. Вие живеете в тази страна и спите спокойно заради хора като мен.“

В десет и двайсет на следващата сутрин Кристиан Бушар стоеше в залата за пристигащи на летище „Шарл дьо Гол“. Беше облечен в кафяв шлифер и с хартиена табела в ръката, на която пишеше СМИТ. Дори на Бушар това му се струваше крайно неубедително. Гледаше как потокът от хора се влива в залата през паспортния контрол: международни търговци на стоки и услуги, търсачи на убежище и работа, туристи, дошли да видят една страна, която вече не съществуваше… Работата на ГДВС беше да ги пресява всекидневно, да открива потенциални терористи и агенти на чужди разузнавания и да следи движенията им, докато напуснат френската земя. Задачата бе почти непосилна, а за хората на Бушар това означаваше, че никога не оставаха без работа. А така нямаха и никакви шансове за напредък в кариерата. За добро или лошо, сигурността бе един от бързо развиващите се отрасли във Франция.

Точно тогава мобилният му телефон завибрира в джоба на сакото му. Беше съобщение, в което се казваше, че този, който беше причината за идването му на „Шарл дьо Гол“, току-що е пуснат да влезе във Франция с израелски паспорт на името на Гидеон Аргов. Две минути по-късно Бушар забеляза въпросния мосю Аргов, облечен с черно кожено яке и с черна найлонова чанта, да се носи в потока на пристигащите пътници. Бушар го бе виждал на снимки от охранителни камери — имаше един прочут кадър, направен на Лионската гара секунди преди експлозията, — ала никога не беше срещал легендарната личност на живо. Трябваше да признае, че изпита горчиво разочарование. Израелецът беше под средния ръст и наглед тежеше не повече от седемдесет килограма. Но въпреки това походката му се отличаваше с пъргавина на хищник, а нозете му бяха леко изкривени навън, което предполагаше бързина и сръчност на млади години. Само че те, помисли си Бушар с неуместна арогантност, бяха отдавна отминали.

На две крачки зад него вървеше много по-млад мъж с почти същите ръст и килограми: тъмна коса, тъмна кожа, напрегнати тъмни очи на евреин, чиито предци бяха живели в арабските земи. Служител на израелското посолство бе дошъл да ги посрещне. След това и тримата — прочутият шпионин, бодигардът и служителят — излязоха навън към чакащата ги кола. Тя пое право към центъра на Париж, а Бушар се качи сам в друг автомобил и ги последва. Беше очаквал, че обектът на наблюдението ще поеме директно към апартамента на госпожа Вайнберг на Рю Паве, където в момента се намираше Пол Русо и чакаше. Но вместо това легендарният шпионин спря на Рю де Розие. В далечния ѝ западен край имаше барикада. Зад нея бяха руините на Центъра „Вайнберг“.