Даниъл Силва - Черната вдовица

Габриел си спомни, че тя държеше ключа в горното чекмедже на бюрото си. Очевидно Русо и неговите хора не го бяха намерили, защото ключалката бе счупена. Иначе стаята си бе същата, каквато Габриел я помнеше: същото легло с дантелен балдахин, същите играчки и плюшени животни. А над провансалския скрин висеше същата „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ — маслени бои върху платно, от Винсент ван Гог. Габриел бе направил единствената реставрация на картината, скрит в една натруфена викторианска къща край Лондон, малко преди тайната ѝ продажба на Зизи ал Бакари. Сега си помисли, че работата му бе издържала проверката на времето. Картината бе идеална, с изключение на хоризонтална линия в долната част на изображението, която Габриел не бе направил и опит да поправи. Линията бе по вина на Винсент; той бе облегнал друго платно върху бедната Маргьорит, преди тя да е изсъхнала напълно. Зизи ал Бакари, като върл ценител и на джихадисткия терор, и на изобразителното изкуство, бе сметнал линията за доказателство за автентичността на картината — както и за автентичността на красивата млада американка, завършила история на изкуството в Харвард, която му я бе продала.

За това Пол Русо не знаеше нищо. Той не оглеждаше картината, а Габриел, както и преди малко, като екзотична птица.

— Да се чуди човек защо е решила да я окачи тук, а не във всекидневната си — отрони той след кратко мълчание. — И защо след смъртта си е избрала да я остави точно на вас.

Габриел откъсна очи от масленото платно и ги впи в ъгловатото лице на Пол Русо.

— Може би трябва да изясним нещо от самото начало — каза той. — Няма да разчистваме стари сметки. Нито ще се връщаме към спомените.

— О, не — съгласи се Русо веднага, — нямаме време за това. Но все пак е интересно разсъждение, дори и само за забавление.

— Внимавайте, мосю Русо. Спомените чакат зад ъгъла.

— Така е. — Мъжът се усмихна, признавайки поражението си.

— Имаме сделка — каза Габриел. — Аз идвам в Париж, вие ми давате картината.

— Не, мосю Алон. Първо вие ми помагате да намеря човека, планирал атентата в Центъра „Вайнберг“, след това аз ви давам картината. Бях много ясен пред приятеля ви Узи Навот. — Русо го погледна въпросително. — Той ви е приятел, нали?

— Беше — хладно отговори Габриел.

Те потънаха в удобно мълчание, всеки от тях се взираше в платното на Ван Гог като двама непознати в галерия.

— Вероятно Винсент е бил много влюбен в нея, за да я нарисува толкова красива — заяви накрая Русо. — И скоро тя ще ви принадлежи. Изкушавам се да кажа, че сте голям късметлия, но не мога… Знаете ли, мосю Алон — продължи той с тъжна усмивка, — чел съм досието ви.

Разузнавателните служби от различни държави не си сътрудничат, защото им харесва. Правят го, понеже също като разведените родители на малки деца понякога намират за необходимо да се съюзят в името на нещо по-важно. Старите вражди не изчезват за една нощ. Те дремят под повърхността като раните от изневярата, забравените годишнини и изтлялата любов. Предизвикателството пред две разузнавателни служби бе да изградят зона на доверие, пространство, в което няма тайни. Извън това бяха свободни да преследват собствените си интереси. Но влезеха ли веднъж в него, всеки бе длъжен да разкрива най-ценните си източници и методи пред другия. Габриел имаше доста опит в това отношение. Реставратор по призвание, той бе възстановил връзките на Службата и с ЦРУ, и с британското разузнаване. Франция обаче бе по-костелив орех. Тя отдавна бе арена на важни операции на Службата, особено за Габриел, чийто поменик от тайни грехове на френска земя бе дълъг. Нещо повече, Франция бе открит поддръжник на доста от най-непреклонните врагове на Израел. Така че разузнавателните служби на двете държави не се харесваха особено.

Невинаги е било така. Франция бе въоръжила Израел в младите му години и без нейна помощ той никога нямаше да изгради ядрения предпазен щит, който му позволи да оцелее във враждебния Близък изток. Но през 60-те години на XX век, след опустошителната война с Алжир, Шарл дьо Гол се зае да оправи напрегнатите отношения на страната си с Арабския свят. А точно тогава Израел, основно с помощта на френски самолети, започна Шестдневната война с изненадваща атака над египетското въздушно пространство. Дьо Гол заклейми тези действия, наричайки евреите „елитен, самоуверен и доминиращ народ“. И така настъпи разривът.