Даниъл Силва - Черната вдовица

Отпи от сирата със земен и парлив привкус и се загледа в Киара и Рафаел, сякаш те бяха фигурите в неговата лична картина, пресъздаваща Рождество. Детето бе пуснало гърдата на майка си и лежеше заситено в ръцете ѝ, като опиянено. Киара се взираше в него, дългата ѝ къдрава коса с кестеняви оттенъци се спускаше върху рамото ѝ, а продълговатият ѝ нос и брадичката ѝ се очертаваха в полумрака. Лицето на Киара беше красиво по начин, за който времето нямаше значение. В него Габриел виждаше следи от Арабския свят, Северна Африка и Испания, както и всички други места, по които предците ѝ са се скитали, преди да се озоват в старото еврейско гето на Венеция. Именно там преди десет години, в малък офис край широкия площад на гетото, Габриел я срещна за пръв път — красивата, своенравна и високообразована дъщеря на главния градски равин. Тогава той не знаеше, че тя също е агент на Службата. Разкри му се малко след това в Рим, след инцидент, в който бяха намесени оръжия и италианската полиция. Затворен само с нея в тайна квартира, отчаяно искаше да я докосне. Ала изчака, докато случаят се разреши и двамата отново се върнаха във Венеция. Там, в крайбрежна къща в квартал Канареджо, в специално приготвено легло с чисти чаршафи, телата им се опознаха. Беше като да правиш любов с жена, нарисувана от ръката на Веронезе.

Тя беше прекалено млада за него, а той бе прекалено стар да става отново баща — или поне така си бе мислил до момента, в който двете му деца, първо Рафаел, а след това и Ирене, не се появиха пред замаяните му очи от разреза в утробата на Киара. За миг всичко, което се бе случило преди това, му се стори като спирки по пътя към това място: бомбата във Виена, годините на доброволно изгнание, дългата хамлетовска битка дали да се ожени повторно и да създаде ново семейство. Сянката на Леа винаги щеше да виси над този малък дом в сърцето на Йерусалим, а лицето на Дани — да наднича към неговите полубрат и полусестра от небесното си селение на стената в детската стая. Ала след години скитане в пустошта Габриел Алон, вечният странник, изгубеният син на Ари Шамрон, най-накрая си бе у дома. Отпи още от парливата сира и се опита да намери думите, с които да каже на Киара, че заминава за Париж. Защото там една жена, която тя никога не бе виждала, му бе завещала картина на Ван Гог, оценена на повече от сто милиона долара. Жената, както много други, които бе срещал по пътя си, бе мъртва. А Габриел щеше да намери човека, виновен за това.

Наричат го Саладин…

Киара сложи пръст пред устните си, стана и занесе Рафаел в детската стая. Върна се след малко и взе чашата вино от ръката на Габриел. Вдигна я към носа си и вдъхна дълбоко богатия ѝ аромат, но не отпи.

— Нищо няма да им стане, ако пийнеш една малка глътка.

— Скоро ще мога. — Върна му чашата. — Готово ли е?

— Да — кимна той. — Така мисля.

— Добре — усмихна се тя. — А сега какво?

— Не си ли си мислил, че всичко това може да е сложен заговор на Узи, за да остане още малко на шефския си пост? — попита тя.

— Мислил съм.

— И какво?

— Той се кълне, че целият този план е по идея на Пол Русо.

Със скептично изражение Киара разбърка маслото и сиренето в ризотото. След това сипа ориза в две чинии и към всяка добави и парче осо буко по милански.

— Сложи ми още сос — каза Габриел. — Обичам соса.

— Това не е яхния, скъпи.

Той откъсна коричката на хляба и отопи дъното на касеролата.

— Ядеш като селянин — пошегува се Киара.

— Аз съм от стар селски род.

— Ти ли? Ти си абсолютен буржоа.

Киара намали осветлението и седна на малката маса със свещи в кухнята.

— Защо си сложила свещи? — попита Габриел.

— Защото случаят е специален.

— Да, последната ми реставрация…

— Поне за известно време, предполагам. Но винаги можеш да реставрираш картини, след като се пенсионираш като шеф.

— Ще съм прекалено стар да държа четка.

Габриел набучи с вилицата си телешкото и то падна от дебелата кост. Приготви внимателно първата си хапка — равни количества месо и ризото, полети с ароматния гъст сос, и я поднесе с благоговение към устата си.

— Е, как е?

— Ще ти кажа, като дойда в съзнание.

Светлината от свещите танцуваше в очите на Киара. Те бяха с цвят на карамел, посипани със златни точици, комбинация, която Габриел никога не бе успявал да пресътвори върху платно. Приготви се за нова хапка от ризото и телешко, но вниманието му привлече картината по телевизията. В няколко парижки предградия бяха избухнали бунтове след арести на мъже, обвинени в тероризъм, никой от които нямаше пряка връзка с нападението на Центъра „Вайнберг“.