Даниъл Силва - Черната вдовица

Старият хотел в Маале Хахамиша беше на около километър от границата от 1967 г. и от терасата на ресторанта можеше да се видят подредените жълти светлини на еврейските селища, спускащи се по хълмовете към Западния бряг. Терасата бе потънала в тъмнина, само пламъчетата на няколко свещи, подухвани от вятъра, едва трептяха по празните маси. Навот се беше настанил в далечния ъгъл, същия, в който бе чакал Шамрон в онзи септемврийски следобед през 1972 г. Габриел седеше до него, вдигнал яката на коженото си яке, за да се предпази от студа. Узи мълчеше. Взираше се надолу в светлините на Хар Адар, първото израелско селище отвъд Зелената линия.

— Мазел тов — каза той накрая.

— За какво?

— Картината — отвърна Навот. — Чух, че е почти завършена.

— Къде чу подобно нещо?

— Следях напредъка ти. Премиерът също. — Той погледна Габриел през малките си очилца без рамки. — Наистина ли е готова?

— Така мисля.

— Какво значи това?

— Означава, че искам да я погледна още веднъж сутринта. Ако ми хареса, ще я грундирам и ще я пратя обратно във Ватикана.

— И то само десет дни след изтичането на крайния ти срок.

— Всъщност единайсет. Но кой ли ги брои?

— Аз. — Узи му се усмихна тъжно. — Отсрочката на присъдата ми хареса, колкото и кратка да беше.

Между тях отново се настани мълчание. Атмосферата далеч не бе приятелска.

— В случай че ти е убягнало — каза най-накрая Навот, — време е да подпишеш новия си договор и да се пренесеш в кабинета си. Планирах да си събера нещата днес, но се наложи да предприема още едно пътуване като шеф.

— Къде?

— Получих разузнавателна информация, която трябваше да споделя с френските ни братя, става въпрос за атентата в Центъра „Вайнберг“. А и исках да се уверя, че преследват нападателите с необходимата сериозност. Все пак четирима израелски граждани бяха убити, да не говорим за жената, която някога направи много голяма услуга на Службата.

— Знаят ли за нашите връзки с нея?

— Французите ли?

— Да, Узи, французите.

— Пратих екип да огледа апартамента ѝ след атаката.

— И какво докладваха?

— Екипът не намери следи, водещи към определен израелски разузнавач, който някога бе взел назаем картината на Ван Гог, за да открие терорист. Нито някакви препратки към Зизи ал Бакари, инвестиционния мениджър на кралското семейство на Саудитска Арабия и генерален изпълнителен директор на фирма Джихад . — Навот замълча за миг, след това добави: — Бог да се смили над душата му.

— Ами картината?

— Била си е на обичайното място. Сега, като се замисля, екипът трябваше да я вземе.

— Защо?

— Както без съмнение си спомняш, нашата Хана така и не се омъжи. Няма братя и сестри. Завещанието ѝ за картината е напълно категорично. За нещастие, френското разузнаване е стигнало до адвоката ѝ, преди той да успее да се свърже с нас.

— За какво говориш, Узи?

— По всичко личи, че Хана е имала доверие само на един човек на този свят да се грижи за безценното платно на Ван Гог.

— На кого?

— На теб, разбира се. Но има един проблем — въздъхна Навот. — Французите са взели картината ѝ за заложник. И искат много голям откуп.

— Колко?

— Французите не искат пари, Габриел. Искат теб .

Навот постави снимка на масата, на която се виждаше улица в Бейрут, посипана с древни отломки от галерия за антики.

— Предполагам, че си видял това.

Габриел бавно кимна. Беше прочел за смъртта на Кловис Мансур във вестниците. На фона на събитията в Париж, бомбата в Бейрут получи съвсем незначително внимание. Нито една медия не се опита да свърже двете случки, нито предположи, че Кловис Мансур е бил на заплата към някое чуждо разузнаване. А в интерес на истината той получаваше пари от поне четири служби: ЦРУ, МИ6, йорданската Главна разузнавателна дирекция и Службата. Габриел знаеше това: докато го подготвяха да поеме шефския пост, бе изчел доклади за всички настоящи операции и сътрудници.

— Кловис бе един от най-добрите ни източници на информация в Бейрут — обясни Навот. — Особено когато ставаше въпрос за дела, свързани с пари. Напоследък следеше намесата на ИДИЛ в незаконната търговия с антики, затова поиска спешна среща в деня след избухването на бомбата в Париж.

— Кого изпрати?

Навот отговори и събеседникът му го погледна озадачено:

— И откога Михаил се занимава с агенти?

Навот сложи още една снимка на масата. Тя бе направена от поставена нависоко охранителна камера и беше със средно качество. На нея се виждаха двама мъже, седнали край малка кръгла маса. Единият беше Кловис Мансур. Както винаги, той бе безупречно облечен, но мъжът срещу него изглеждаше така, сякаш за случая бе взел дрешките си назаем. В центъра на масата върху нещо, което приличаше на ивица шаяк, стърчеше глава в реални размери, очите ѝ се взираха безизразно в празното пространство. Габриел разпозна, че антиката е с римски произход. Предположи, че зле облеченият мъж разполагаше с още части от статуята, може би с цялата. Идеално запазената глава бе просто неговата първа карта в играта.