Даниъл Силва: Черната вдовица

Но как Западът стигна до това положение? В послеписа на „Портретът на един шпионин“ предупреждавах какво би се случило, ако Америка и нейните съюзници объркат т.нар. Арабска пролет. „Ако страните, подкрепящи умереното и модерното, надделеят — написах аз през април 2011 г., — вероятно заплахата от тероризъм постепенно ще намалява. Но ако радикалните мюсюлмански проповедници и техните последователи успеят да завземат властта в държави като Египет, Йордания и Сирия, може един ден да погледнем назад с носталгия към размирните години в началото на XXI век и те да ни се сторят като златна ера в отношенията между ислямския свят и Запада.“ За нещастие, обещанието от Арабската пролет пропадна и Арабският свят е в хаос. Във времето на свършващия петрол бъдещето му е мрачно. Ако съдим по историята, трябва от този хаос да се появи съдбовен лидер. Може би той ще дойде от библейската люлка на цивилизацията, от бреговете на една от четирите реки, които извират от Едемската градина. И може би, ако реши, може да се нарече Саладин.

Задължен съм на съпругата си — Джейми Гангъл, която търпеливо ме слушаше, докато работех по сюжета на „Черната вдовица“, и след това умело редактира огромната купчина книжа, която се изсипваше от принтера ми след седем месеца усилено писане. Тя е до мен от самото начало на поредицата за Габриел Алон, от онази окъпана в слънце утрин в Джорджтаун, когато за първи път ми хрумна да превърна израелски екзекутор в реставратор на произведения на изкуството. Сега мрачният, скърбящ мъж, с когото за пръв път се срещнахме в „Художникът убиец“, е шеф на израелското разузнаване. Това развитие на нещата никога не бих могъл да предвидя и нямаше да стигна до него без постоянната подкрепа на Джейми. Това не би било възможно и без обичта на двете ми деца — Лили и Николас. Всеки ден — по един или друг начин, те ми напомнят, че в живота има нещо друго освен думи, абзаци и хитри сюжетни обрати.

За да напиша шестнайсет книги за човек от Израел, ми се наложи да прекарам много време там. Пропътувал съм тази страна от край до край, а части от нея познавам като родината си. През това време се сприятелих с много хора. Някои са дипломати и учени, други — воини и шпиони. Всички без изключение проявиха към семейството ми огромна любезност и щедрост, за което им се отплащам, като вмъквам парченца от тях в сюжетите и героите си. Превърнах забележителната ферма на свой приятел в мошава Нахалал в тайна квартира, където една жена бе подготвена за мисия, която никой обикновен човек не би изпълнил. И когато си мислех за красивия дом на Узи Навот в предградието Петах Тиква на Тел Авив, всъщност си представях къщата на приятел, който живее малко по-далеч. Също така си представях бляскавия му ум, съвършеното му чувство за хумор, хуманността му и невероятната му съпруга, която няма абсолютно нищо общо с доминиращата Бела.

Аз също съм привикван набързо в стария хотел в Маале Хахамиша, ала не от Ари Шамрон, а от Меир Даган, десетия генерален директор на Мосад, който почина, докато завършвах този роман. Меир рисуваше в свободното си време и също като Ари обичаше Северна Галилея, където живееше в историческия град Рош Пина. Холокостът не излизаше от мислите му. В кабинета му в Мосад висеше зловеща снимка на дядо му, направена секунди преди да бъде застрелян от есесовците. Агентите на Мосад бяха заставяни да я погледнат за последен път, преди да тръгнат на мисия в чужбина. В онзи следобед в Маале Хахамиша Меир ми предложи разходка из света, която никога няма да забравя, и дружески ме смъмри за някои решения в сюжетите ми. На всеки няколко минути някой израелец по бански се спираше до масата ни, за да стисне ръката на Меир. Той бе шпионин по душа и не се радваше на вниманието. Чувството му за хумор беше самоиронично. „Когато направят филм за Габриел — каза той с онази негова непроницаема усмивка, — моля те, накарай ги да ме направят по-висок.“

Генерал Дорон Алмог и неговата красива съпруга — Диди, винаги отварят дома си за нас, когато пристигнем в Израел, и също като Киара и Геула Шамрон, приготвят много повече храна, отколкото можем да изядем. Не познавах Дорон, когато създадох външния вид на Габриел, но със сигурност той е калъпът, по който е изграден героят му. Никога не се знае кой ще се появи на масата на Дорон за вечеря. Късно една вечер много високопоставен генерал от израелската армия намина за питие преди лягане. По-рано същия ден на европейско пристанище тихо и умело бе елиминирана заплаха за сигурността на Израел. Когато попитах генерала дали има нещо общо с това, той се усмихна и каза: „Понякога се случват неприятни неща“.