Даниъл Силва - Черната вдовица

Шамрон наблюдаваше всичко това, доволно усмихнат, сякаш цялото събитие бе организирано за негово собствено забавление. Габриел никога не го бе виждал толкова щастлив. Делото на живота му най-накрая бе завършено. Габриел се бе оженил повторно, бе станал пак баща и бе шеф на Службата. Реставраторът бе реставриран.

А вечерта беше нещо повече от празненство за повишението на Габриел, това беше първият рожден ден на децата му. Киара запали свещите, докато Габриел, в ролята на горд баща, снимаше всичко със сигурен мобилен телефон. Когато всички запяха мощно „Честит рожден ден!“, Ирене заплака истерично. Тогава Шамрон зашепна някакви глупости с полски акцент в ухото ѝ и тя започна радостно да се кикоти.

Към десет часа първите коли тръгнаха бавно надолу по склона и до полунощ празненството бе свършило. Чак тогава Шамрон и Габриел седнаха на обичайното си място в края на терасата. Газовата печка между тях топлеше, а наоколо хората от кетъринга почистваха остатъците от тържеството. Ари се въздържаше от пушене, защото Рафаел спеше дълбоко в прегръдките на Габриел.

— Направи силно впечатление при представянето си днес — отбеляза Шамрон. — Хареса ми облеклото ти. И титлата ти.

— Исках да изпратя послание.

— Какво?

— Показах, че имам намерение да бъда оперативен шеф. — Габриел замълча, след това добави: — И че мога едновременно да ходя и да дъвча дъвка.

Шамрон се загледа към Голанските възвишения и въздъхна:

— Не съм сигурен, че имаш друг избор.

Детето се размърда в прегръдките на баща си и след това отново заспа дълбоко. Шамрон въртеше старата си запалка „Зипо“ в ръце. Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

— Така ли очакваше да свърши? — попита той след малко.

— Кое?

— Аз и ти. — Шамрон се обърна към Габриел и добави:

— Ние.

— За какво говориш, Ари?

— Стар съм, синко. Държах се за живота заради тази вечер. И след като тя отмина, мога да си отида. — Усмихна се тъжно. — Късно е, Габриел. Много съм уморен.

— Никъде няма да ходиш, Ари. Имам нужда от теб.

— Не, нямаш — тихо каза Шамрон. — Ти си това, което съм аз.

— Странно как се получи така.

— Май си мислиш, че е било случайност. Но не беше. Всичко беше част от план.

— Чий план?

— Може би мой, може би на Бог. — Шамрон сви рамене. — Какво значение има? Когато става въпрос за теб, ние с Бог сме на една и съща страна. Ние сме съучастници.

— Кой има последната дума?

— Ти как мислиш? — Шамрон сложи голямата си длан върху Рафаел. — Помниш ли деня, в който дойдох при теб в Корнуол?

— Като днес.

— Шофираше като луд през храстите на полуостров Лизард. След това ядохме омлети в малкото кафене на скалите. Ти се държеше с мен като събирач на дългове — добави Шамрон с нотка горчивина.

— Помня — прошепна Габриел, потънал в мислите си.

— Как мислиш, че щеше да се стече животът ти, ако не бях дошъл тогава?

— Добре.

— Съмнявам се. Все още щеше да реставрираш картини за Джулиан и да плаваш със старата яхта по река Хелфорд към морето. Никога нямаше да си дойдеш пак в Израел и да срещнеш Киара. И нямаше сега да държиш в ръцете си това красиво дете.

Габриел беше съгласен с разсъжденията на Шамрон. Той бе изгубена душа в онези години, съсипан и огорчен човек.

— Не беше толкова зле, нали? — попита Шамрон.

— Можех цял живот да не видя отвътре Лубянка.

— Ами онова куче в Швейцарските Алпи, което се опита да ти захапе ръката?

— Накрая го докопах.

— А моторът, с който катастрофира в Рим? Или галерията за антики, която избухна пред лицето ти в Сен Мориц?

— Доброто старо време — отрони мрачно Габриел. — Само че изгубих много приятели по пътя.

— Като Хана Вайнберг.

— Да — кимна Габриел. — Като Хана.

— Може би се полага малко старомодно отмъщение.

— Вече е уредено.

— Кой ще го направи?

— Бих искал лично да се погрижа, но вероятно това няма да е мъдър ход в момента.

Шамрон се усмихна.

— Ще бъдеш страхотен шеф, синко.

Всяка операция има недовършени неща, малки проблеми, които по някаква причина се изплъзват между пукнатините. Джалал Насер, откривател на джихадисти, вербовчик, дългата ръка на Саладин, попадаше в тази категория. Арест бе немислим; съдебен процес би осветил не само операцията на Габриел, но и некомпетентността на британските и френските служби за сигурност. Депортацията също не бе възможна. Ако се върнеше в Йордания, той щеше да попадне директно в мазетата на Фабриката за нокти — и оттам по всяка вероятност в анонимен гроб в някое поле. Такъв изход от ситуацията щеше да е приемлив в ранните години на глобалната война срещу тероризма, ала сега, когато превес бяха взели по-трезвомислещи и цивилизовани хора, това бе немислимо. Щеше да последва международна гневна реакция, може би и съдебно преследване на замесените шпиони.