Даниъл Силва - Черната вдовица

— Яков.

— Добър избор — каза Навот, — но Михаил ще бъде разочарован.

— Михаил не е готов. Яков е готов.

— Ами Йоси?

— Шеф на „Проучвания“. Дина ще му е заместник.

— А Римона?

— Заместник-директор по планирането.

— Голяма чистка. Предполагам, че е за добро. — Навот се взираше с празен поглед към немия екран на телевизора.

— Чух слухове за теб онзиден, когато бях в кабинета на премиера — подхвърли Габриел.

— Наистина ли?

— Казват, че се местиш в Калифорния и ще изпълняваш поръчки за армията. Говорят, че ще получаваш по милион на година, плюс бонуси.

— Когато човек иска да знае истината — обобщи философски Навот, — последното място, където трябва да я търси, е в кабинета на премиера.

— Моят източник ми довери, че Бела вече е избрала къща.

Навот загреба цяла шепа оризови бисквити от купата.

— И какво, ако е вярно? Какво значение има?

— Имам нужда от теб, Узи. Не мога да върша тази работа без теб.

— И как ще ме наречеш? Какво точно ще правя ?

— Ти ще управляваш организацията и ще се грижиш за политиката, докато аз управлявам операциите.

— Мениджър, така ли?

— Ти се разбираш по-добре с хората от мен, Узи.

— Това — каза Навот — е омаловажаването на годината.

Габриел погледна през прозореца. Дъждът се сипеше като из ведро в градината на Бела.

— Как може да заминеш за Калифорния в такива времена? Как може да напуснеш Израел?

— Кой ми го казва. Ти живя в чужбина години наред и изкара много пари, докато реставрираше онези картини. Сега е мой ред. Освен това — добави Навот — ти всъщност нямаш нужда от мен.

— Не ти правя това предложение от добро сърце. Мотивите ми са напълно егоистични. — Габриел снижи глас и добави: — Ти си най-близкото нещо до брат за мен, Узи. Ти и Ели Лавон. Играта ще загрубее. Имам нужда и от двама ви.

— Можеш ли да паднеш по-ниско?

— Учил съм се от най-добрите, Узи. Ти също.

— Съжалявам, Габриел, но е прекалено късно. Вече приех работата.

— Кажи им, че си променил решението си. Убеди ги, че страната ти има нужда от теб.

Навот загриза замислено оризовите бисквити една по една. Това бе окуражителен знак, помисли си Габриел.

— Премиерът одобри ли го?

— Нямаше много избор.

— Къде ще бъде кабинетът ми?

— Срещу моя от другата страна на коридора.

— Секретарка?

— Ще си поделяме Орит.

— В мига, в който се опиташ да ме отделиш от него — предупреди го Навот, — си тръгвам. И ще мога да говоря с теб където и когато пожелая.

— Много бързо ще ти писне от мен.

— Това го вярвам.

Оризовите бисквити бяха изчезнали. Навот тежко въздъхна.

— Какво има, Узи?

— Само се чудя как ще кажа на Бела, че съм отказал работа за един милион долара в Калифорния, за да остана в Службата.

— Сигурен съм, че ще измислиш нещо — подсмихна се Габриел. — Винаги си се разбирал добре с хората.

Когато Габриел се върна на улица „Наркис“, намери Киара облечена в тъмен делови костюм с панталон, а децата бяха в столчетата за излизане. Заедно те пропътуваха краткото разстояние през Западен Йерусалим до психиатричната болница „Маунт Херцел“. Някога, преди да се ожени повторно, преди нежеланата известност, Габриел се беше промъквал в болницата и си бе тръгвал от нея незабелязано, обикновено късно вечер. Сега пристигна с цялата церемониалност, като че беше държавен глава, заобиколен от бодигардове, с въртящия се Рафаел на ръце. Киара вървеше тихо до него, понесла Ирене, а токчетата ѝ тракаха по паветата на двора. Той не ѝ завиждаше в този момент. Хвана ръката ѝ и я стисна силно, докато Рафаел го дърпаше за ухото.

Във фоайето ги чакаше пълен, приличащ на равин лекар на близо шейсет години. Той бе одобрил посещението — всъщност, напомни си Габриел, точно той го бе предложил. Сега не изглеждаше толкова сигурен, че идеята е добра.

— Колко знае тя? — попита Габриел, когато синът му се пресегна към очилата на лекаря.

— Казах ѝ, че ще има посетители. Иначе… — Той сви заоблените си рамене. — Мислех, че ще е най-добре вие да ѝ обясните.

Габриел подаде Рафаел на Киара и последва лекаря по коридора от йерусалимски варовик към вратата на общата стая. В нея имаше само една пациентка. Тя седеше на инвалидна количка неподвижно — като нарисувана, а зад нея проблясваше телевизор със спрян звук. На екрана Габриел за кратко зърна собственото си лице. Беше снимка, правена преди хиляда години, след завръщането му от операция „Божи гняв“. Щеше да изглежда като хлапе, ако не бяха белите коси по слепоочията му. Петната от пепел по принца на огъня…