Даниъл Силва - Черната вдовица

— Погледни снега — прошепна тя. — Не е ли красив?

В десет часа на следващата сутрин Израелският музей обяви, че се е сдобил с неизвестна досега творба на Винсент ван Гог — „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“, масло върху платно, 104 х 60 сантиметра — наследство от Хана Вайнберг. По-късно музеят щеше да бъде принуден да признае под напора на фактите, че е получил картината от анонимен дарител, който, от своя страна, я бе наследил от мадмоазел Вайнберг след трагичното ѝ убийство в Париж. След време музеят щеше да бъде подложен на огромен натиск да разкрие самоличността на дарителя. Ала той упорито отказваше, както и правителството на Франция, което бе позволило транспортирането на картината от френска земя в Израел, за ужас на културния елит. Според тях това било още един удар по френската гордост, този път причинен единствено от самите французи.

В онази декемврийска неделя обаче картината бързо се превърна в маловажна новина. Защото по обяд министър-председателят обяви, че Габриел Алон е жив и ще бъде следващият шеф на Службата. Нямаше много изненада; пресата вече от дни гъмжеше от слухове и спекулации. Все пак за страната бе истински шок да види самия ангел от плът и кръв, който приличаше на обикновен смъртен. Дрехите му за случая бяха внимателно подбрани: бяла оксфордска риза, черно кожено яке, тесни бежови спортни панталони и велурени обувки с каучукови подметки, които не издаваха звук, когато вървеше. Премиерът натъртено го нарече не рамсад , а мемунех , „единствения шеф“.

Светкавиците на фотоапаратите огряваха Алон като неговите работни халогенни лампи. Той стоеше неподвижен, хванал ръце зад гърба като войник, на когото е дадено свободно, докато премиерът изброяваше силно редактирана версия на постиженията му. След това покани Габриел да каже няколко думи. Той обеща, че по време на своя мандат ще гледа напред, но ще се възползва от корените на великите традиции от миналото. Посланието бе недвусмислено. Екзекутор бе поставен начело на израелската разузнавателна служба. За онези, които се опитваха да навредят на страната или гражданите ѝ, щеше да има сериозни, вероятно смъртоносни последствия.

Когато репортерите се опитаха да му зададат въпроси, той се усмихна и последва премиера в залата на Министерския съвет. Там говори надълго и нашироко за плановете и приоритетите си, както и за безбройните предизвикателства — някои непосредствени, други предстоящи, — пред които се изправяше израелската държава. Каза, че ИДИЛ е заплаха, която повече не може да бъде пренебрегвана. Даде и ясно да се разбере, че предишният рамсад ще остане в Службата.

— В качеството на какъв? — попита невярващо външният министър.

— В какъвто сметна за добре.

— Това е безпрецедентно.

— Свиквайте.

Шефът на Службата не се закле; просто подписа договора си. Когато документацията бе готова, Габриел отиде на булевард „Цар Саул“, където говори пред служителите си и се срещна набързо с отиващите си ръководители. След това с Навот се качиха в същия брониран джип и отпътуваха за вилата на Шамрон в Тиберия. Стръмната алея бе задръстена с коли и трябваше да слязат от джипа далеч преди входа. Когато излязоха на терасата с изглед към езерото, настана страхотно оживление, което може да се е чуло през Голанските възвишения чак в Сирия. Изглежда, че всички от сложното минало на Габриел бяха успели да дойдат: Ейдриън Картър, Фарид Баракат, Пол Русо, дори Греъм Сиймор, който бе пристигнал от Лондон. Както и Джулиан Ишърууд, търговецът на произведения на изкуството, който бе осигурил на Габриел прикритие като реставратор, и Саманта Кук, репортерката от „Дейли Телеграф“, която съвсем умишлено бе раздухала историята за неговата смърт.

— Длъжник си ми — каза тя и го целуна по бузата.

— Чекът е пратен.

— Кога да го очаквам?

— Скоро.

Имаше и много други гости. Тимъти Пийл, момчето от Корнуол, което бе живяло до Габриел, когато той се криеше в Хелфорд Пасидж, бе пристигнал на разноски на Службата. Както и Сара Банкрофт, американската специалистка по история на изкуството, която Габриел бе използвал, за да проникне в обкръжението на Зизи и Иван. Тя хладно стисна ръката на Михаил и изгледа злостно Натали, но иначе вечерта мина без инциденти.

Морис Дюран, най-успешният крадец на произведения на изкуството в света, бе пристигнал от Париж и някак си успяваше да избягва среща с Пол Русо, който със сигурност щеше да си го спомни от бирарията на Рю дьо Мироменил. Монсеньор Луиджи Донати, личен секретар на Негово Светейшество папа Павел VII, също присъстваше, както и Кристоф Бител, новият съюзник на Габриел в швейцарските служби за сигурност. Половината Кнесет беше там, както и висши офицери от армията и шефовете на всички останали израелски разузнавателни служби.