— Косвени жертви — произнесе мрачно Фарид Баракат. — А ти знаеш какво е отношението на Негово Величество към косвените жертви.
Имаше едно просто решение в стила на Шамрон. Всичко, което се изискваше, бе да се ползват удобно местните служби, което поради изброените причини не беше трудно. Всъщност споразумението бе постигнато по време на частна среща в кухнята на Шамрон вечерта на празненството. Много по-късно това щеше да се смята за първото официално решение на Габриел като шеф.
Другата страна в това споразумение беше Греъм Сиймор от МИ6. Операцията обаче нямаше да стигне доникъде без съдействието на Аманда Уолъс, колежката на Сиймор от МИ5. Той го осигури на чаша мартини в кабинета на Аманда. Не беше трудна сделка: наблюдателите от МИ5 отдавна бяха започнали да се изнервят от гонитбата с Джалал по улиците на Лондон. За Аманда това беше нещо повече от решаване на проблема с недостига на кадри. Като премахнеше Джалал от дневния ред, тя щеше да има допълнителни ресурси, които да насочи срещу основната си цел — руснаците.
— Но без бъркотии — предупреди тя.
— Няма да има — обеща Сиймор, поклащайки енергично посивялата си глава. — Никакви бъркотии.
В рамките на четиресет и осем часа Аманда премахна наблюдението на въпросния обект, което по-късно, по време на неизбежното разследване, тя щеше да опише като чисто съвпадение. След това Греъм Сиймор се обади на Габриел на булевард „Цар Саул“ и го информира, че полето е негово. Той тайно си мечтаеше това буквално да е така, но нямаше да е съвсем редно за един шеф. Същата нощ той закара Михаил до летище „Бен Гурион“ и го качи на полет до Лондон. А във фалшивия му руски паспорт Габриел бе скрил бележка. На нея бяха написани петте думи от единайсетата заповед на Шамрон.
Не позволявай да те хванат…
* * *
Джалал Насер прекара последния си ден в Лондон общо взето по същия начин, както и стотици други, нямайки представа какво го очакваше… Пазарува на Оксфорд Стрийт, помота се по Лестър Скуеър, помоли се в джамията в Източен Лондон. След това пи чай с виден вербовчик. Габриел прати името на вербовчика на Аманда Уолъс. Смяташе, че това е най-малкото, което може да направи.
Дотогава апартаментът на Джалал на Чилтън Стрийт бе опразнен от скритите камери и микрофони, което не оставяше на екипа от отсрещната страна на улицата друг избор, освен да наблюдава целта си по старомодния начин, с бинокли и камера с телеобектив. Отдалече той изглеждаше като човек без никакви грижи. Може би това бе част от изкуството на преструвката. Но по-вероятното обяснение бе, че Саладин не бе успял да съобщи на своя човек, че британците, американците, израелците и йорданците знаеха за неговата връзка с мрежата и атентатите в Париж, Амстердам и Вашингтон. На булевард „Цар Саул“ — както и в Лангли, Воксхол Крос и в елегантната стара сграда на Рю дьо Гренел — това бе прието като окуражителен знак. То означаваше, че Джалал няма тайни за разкриване, че мрежата поне за момента е спяща. За Джалал обаче това означаваше, че можеше да бъде пожертван, което бе най-ужасното състояние за един терорист, особено ако господарят му е някой като Саладин.
В седем същата вечер йорданецът сложи килимче на пода на малката си всекидневна и се моли за последен път. След това, в седем и двайсет, той отиде до „Нудъл Кинг“ на Бетнъл Грийн Роуд, където — сам — яде за последен път пържен ориз и пикантни пилешки крилца, наблюдаван от Ели Лавон. Излезе от ресторанта, отби се в супермаркета за бутилка мляко и пое към апартамента си, без да знае, че Михаил го следва няколко крачки зад него.
По-късно Скотланд Ярд щеше да установи, че Джалал е пристигнал до дома си в осем и дванайсет. А също така, че докато си търсел ключовете в джоба на сакото, той ги изпуснал на тротоара. Навел се и чак тогава забелязал Михаил да стои на улицата. Оставил ключовете на земята и се изправил. Стискал защитно торбата до гърдите си.
— Здравей, Джалал — спокойно каза Михаил. — Радвам се най-накрая да се запознаем.
— Кой си ти? — попита йорданецът.
— Аз съм последният човек, когото ще видиш в живота си.
Михаил бързо извади пистолет от колана си. Беше 22-калиброва берета без заглушител. Беше тихо оръжие.
— Тук съм заради Хана Вайнберг — шепнешком изрече той. — Заради Рашел Леви и Артър Голдмън и всички останали хора, които уби в Париж. Тук съм заради жертвите в Амстердам и Америка. Аз говоря от името на мъртвите.
— Моля те — тихо заговори йорданецът. — Мога да ви помогна. Знам много неща. Знам плановете за следващия атентат.
Читать дальше