Даниъл Силва - Черната вдовица

В края на последната им среща, след като Дина изключи компютъра и си събра записките, двете жени седяха дълго и мълчаха, докато над долината се спускаше нощта.

— Дължа ти извинение — каза накрая Дина.

— За какво?

— За това, че те убедих да го направиш. А не биваше. Сбърках.

— Ако не бях аз — възрази Натали, — тогава кой?

— Някой друг.

— Ти би ли го направила?

— Не — призна си Дина за нейна чест. — Не мисля, че бих се съгласила. Пък и накрая се оказа, че не си е струвало. Той ни победи.

— Този път — каза Натали.

Да, помисли си Дина. Този път…

Михаил чака почти седмица, преди да се появи във фермата. Забавянето не бе негова идея; лекарите се страхуваха, че присъствието му може да усложни и без това трудното възстановяване на Натали. Първото му посещение беше кратко, трая малко повече от час и бе напълно професионално, с изключение на няколкото интимни момента в осветената от луната градина, които убягнаха от острите уши на микрофоните.

На следващата вечер гледаха френски филм със субтитри на иврит, а на по-следващата, с одобрението на Узи Навот, излязоха да ядат пица в Кесария. След това, докато се разхождаха из римските руини, Михаил разказа на Натали за най-ужасните няколко минути от живота му. Колкото и да бе странно, те се бяха случили в родината му, в дача на много километри източно от Москва. Била се провалила операция за спасяване на заложници и той и още двама агенти за малко щели да бъдат убити. Ала друг човек жертвал живота си и тримата оцелели. Едната от агентите наскоро родила близнаци. А другият, каза той тържествено, не след дълго щял да бъде шеф на Службата.

— Габриел?

Той бавно кимна.

— А жената?

— Това е съпругата му.

— Мили боже! — Те вървяха известно време и мълчаха. — И каква е поуката от тази ужасна история?

— Няма поука — отговори Михаил. — Просто това работим. А после се опитваме да забравим.

— Ти успявал ли си да забравиш?

— Не.

— Колко често мислиш за това?

— Всяка нощ.

— Предполагам, че все пак си бил прав — каза Натали.

— За какво?

— Беше ми споменал, че приличам на теб повече, отколкото си давам сметка.

— Вече е така.

Тя го хвана за ръката.

— Кога? — прошепна тя.

— Това вече — усмихна се Михаил — изцяло зависи от теб.

Следващия следобед, когато се прибра от кроса си в долината, Натали намери Габриел да я чака във всекидневната на къщата. Бе облечен в сив костюм и бяла риза с разкопчана яка; изглеждаше много професионално. На масичката пред него имаше три папки. Първата съдържала окончателния доклад на лекарския екип за състоянието ѝ.

— Какво пише в него?

— Страдаш от посттравматично стресово разстройство — заяви Габриел, — което е напълно разбираемо, като се има предвид какво преживя в Сирия и Америка.

— И каква е прогнозата?

— Доста добра. С правилните лекарства и терапии можеш да претърпиш пълно възстановяване. Всъщност — добави той — ние всички сме на мнение, че можеш да си тръгнеш оттук, когато пожелаеш.

— А другите две папки?

— Имаш избор — каза той тайнствено.

— Какъв избор?

— Той засяга бъдещето ти.

Тя посочи към едната папка.

— Какво има в тази?

— Споразумение за прекратяване на отношенията.

— А в другата?

— Точно обратното.

Между двамата настана мълчание. Пръв го наруши Габриел:

— Предполагам, че си чула слуховете за повишението ми.

— Тогава мислех, че си мъртъв.

— Изглежда, че новините за смъртта ми са силно преувеличени.

— За моята също.

Той се усмихна топло. След това изражението му стана сериозно.

— Някои шефове имат късмета да служат в сравнително спокойни времена. Изкарват си мандата, събират си наградите, а после продължават напред и правят пари. Убеден съм, че аз няма да имам този късмет. Следващите няколко години обещават да бъдат буреносни за Близкия изток и Израел. От Службата ще зависи дали ще оцелеем на тази земя. — Той погледна навън, към долината на своята младост. — Ще бъде нарушение на дълга, ако оставя човек с твоята очевидна дарба да ми се измъкне.

Не каза нищо повече. Натали мислеше.

— Какво има? — попита той. — Повече пари ли ти трябват?

— Не — отговори тя и поклати глава. — Чудех се каква е политиката на Службата за връзки между колеги.

— Официално не ги насърчаваме.

— А неофициално?

— Ние сме евреи, Натали. В кръвта ни е да се чифтосваме — подсмихна се Габриел.

— Колко добре познаваш Михаил?