Джон Лескроарт: Фатална изневяра

— Просто не искам да прецакат нещо този срок — каза Джил — и приемът им да бъде анулиран.

— Няма да се случи — успокои я Питър. — Ще се наложи да убият някого от учителите си или да подпалят училището, за да получат по-ниска оценка от петица. Или нещо също толкова лошо. Всеки знае, че изискванията към завършващите не са от най-строгите, говори се, че е необходимо единствено да ходят на училище, за да завършат.

— Да, но въпросът с ходенето…

— Не съм чул да бягат от часовете. Да не би да го правят?

— Не.

— Значи няма проблем. Те са добри деца, Джил. Стигнаха дотук. Няма да се прецакат последния месец.

— Да се надяваме, че си прав. — Жената въздъхна. — Иска ми се да не излизаха всяка вечер. Може би трябва да им кажем да се прибират по-рано.

— Скъпа, те са на осемнадесет. След шест месеца ще живеят свои животи, дори няма да останат в къщата. Нека му отпуснат малко края. Можем да гледаме на всичко това като на добра тренировка за нас, а и за тях.

— На мен не ми харесва. Не знам защо просто не канят приятелите си тук дори само за да се размотават, вместо да ходят Бог знае къде всяка вечер.

— Наистина ли искаш банда тийнейджъри да ти се мотат в краката всяка вечер? Внимавай какво си пожелаваш.

Джил кимна и взе чашата си с вино.

— Знам. Прав си. Добре, спирам. — Посочи към чинията му. — Не си ли гладен?

— Май не. — Питър също погледна чинията си и внимателно остави вилицата. — Знаеш ли — започна той, — сега, като се замисля, мисля, че може да се разболявам. Въобще не се чувствам добре.

— Работиш прекалено много. Прибираш се почти в девет. Това е прекалено дълъг работен ден дори за съдружник, а ти си партньор, ако си спомням добре.

— Такъв съм. — Питър сви рамене. — Съгласен съм с теб, но всички сме наясно каква е работата понякога. Не искам да съм човекът, който опропастява партито, но имаш ли нещо против да се кача и да си легна? Чувствам се премазан.

Лицето на Джил се изкриви от притеснение, тя застана до съпруга си и сложи длан на челото му.

— Нямаш температура.

— Не, нямам. Просто не се чувствам добре.

— Добре. Качвай се. Искаш ли да дойда да те завия?

— Благодаря ти, но мисля, че ще се справя сам. До сутринта ще се оправя.

— Ако ли не, оставаш вкъщи.

— Съгласен съм, но първо да стигнем дотам. Междувременно…

— Върви — каза му Джил. — Наспи се.

Когато Джил легна в леглото до Питър, часът беше 22:45, а той още не беше заспал. Обърна се с лице към нея, престори се, че тъкмо се събужда от дълбок сън, прегърна я силно и отново се отпусна.

Синовете му се прибраха в 00:43. Питър се измъкна от леглото — както беше по тениска и шорти — и слезе долу в кухнята, за да ги види. Бяха нападнали хладилника.

— Здрасти, момчета.

— Здрасти, татко — отвърнаха му в унисон.

— Утре не сте ли на училище? Близнаците се погледнаха един друг виновно.

— Само питам. Малко късничко се прибирате за делнична вечер, а? Знам, че смятате, че с майка ви не се тревожим, но все пак наближава един, нали?

Ерик пое защитата им:

— Сега ще ни кажеш, че след полунощ не се случва нищо хубаво. Мисля, че сме чували тази лекция един-два пъти.

— Знаете ли защо? Защото е истина.

— Стига де, татко, вече сме си у дома. Утре всичко ще е наред — намеси се Тайлър.

— Знам — съгласи се Питър. — Но все пак можете да се прибират до полунощ през седмицата, както мисля, че вече сме говорили един-два пъти. Поне заради мен и майка ви, ако не заради друго. Смятате ли, че ще се справите?

— Вероятно — отвърна Тайлър.

— Вероятно е добро начало — каза Питър. — Ерик? Ти какво ще кажеш?

— Твоята къща, твоите правила — отвърна синът му и артистично сви рамене.

Питър изпита силното желание да удари по рамото невъзпитаното си дете, но вместо това само кимна.

— Отговорът е приемлив — съгласи се той. — Ще се видим на сутринта, момчета.

Сигурно минаваше 3:00 часа, а Питър дори не бе задрямал. Беше се завил с едно вълнено одеяло на кожения диван в дневната.

Откакто се беше качил горе, преживяваше следобеда отново и отново. Все още не можеше да повярва, че се беше случило, че беше станал част — и то по свое собствено желание — от цялото това нещо. Проследи стъпките, които ги бяха довели до случилото се: странния телефонен разговор, който трябваше да прекрати още на секундата, лъжата, с която се оправда пред Тереза, разходката до хотела, почукването на вратата. Очакването тя да му отвори.

Имаше толкова много възможности да се оттегли, но не се беше възползвал от нито една от тях.