Кристофър Райх - Игра на милиарди

Астър не разказа какво се беше случило в дома на Пенелъпи Еванс в Гринуич. Грило беше наемник, не приятел. Бързо беше стигнал до това заключение, макар че то не беше единствената причина. Споделянето на тази информация щеше да направи Майк съучастник. Той не искаше това.

Прекосиха „Стейт Стрийт" и тръгнаха нагоре по „Бродуей". Грило, който беше експерт по всички въпроси, свързани със сигурността, не можеше да се сети за евентуален сценарий, при който агент на тайните служби би подкарал превозното си средство през Южната морава. Астър сподели предположението на Слоун Томасън, че шофьорът е изгубил контрол над автомобила. Първоначално Грило се присмя на идеята, но после я обмисли по-сериозно.

— Как така го е изгубил? — попита той. — Имаш предвид, че някой друг е карал колата вместо него?

— Нещо такова — отвърна Астър. — Не знам. Просто предполагам.

— Мисля, че трябва да се върнем малко назад — каза Грило. — Не към случилото се на моравата, а към случилото се преди това. Каза, че ти е пратил съобщение минута преди да бъде убит?

— Да.

— Това означава, че е знаел, че нещо лошо е напът да се случи. Знаел е, че са го пипнали — които и да са тези „те". Трябва да разберем какво са искали да кажат на президента тези три големи клечки.

Мъжът се спря пред църквата „Света Троица".

— Тази дума… Палантир — започна той. — Може да изникне нещо. Кога ти трябва отговор?

— Вчера.

— Прати ми информация за баща ти: телефони, кредитни карти, номера на социалната му осигуровка.

— Кога?

— Вчера.

Астър се ръкува с Грило.

— Ще ти изпратя всичко, което имам, на електронната поща.

— Направи го.

Кабинетът по патоанатомия беше разположен в шестетажна правителствена сграда на ъгъла на „Първо авеню" и „Тридесета улица", близо до медицинския център „Лангон", където Алекс беше родила Кейти и в последващите години се беше възстановявала от два спонтанни аборта. Тя паркира в червената зона и хвърли служебната си карта на таблото.

Вътре в сградата климатичната инсталация се бореше неуспешно с горещината. Алекс отиде до регистратурата и се ядоса, че мъжът от моргата не дойде да я посрещне, както беше обещал. Показа документите си на жената и я изчака да се обади до магазина за тела — мястото, на което се държаха труповете до аутопсията или погребенията им. Служителят от моргата се появи пет минути по-късно. Той беше нисък, брадат, непривлекателен мъж, небрежен както на външен вид, така и в държанието си.

— Нюйоркската полиция вече идва — каза той, докато вървеше към асансьора, качиха се в него и тръгнаха надолу към мазето. — Свалиха отпечатъци, ДНК, направиха някои снимки — пълната програма.

— Получих доклада — отвърна Алекс. — Въпреки това искам да видя тялото.

Служителят отвори вратата към склада и влезе преди нея. Жената го изчака да намери трупа и да го прехвърли на масата за аутопсии.

— Не бързайте — каза мъжът. — Този няма да избяга никъде. Алекс се приближи до масата, без да се двоуми. Детството й в католическо семейство и погребенията с отворени ковчези я бяха лишили от всякакъв страх от смъртта. Работата й се беше погрижила за останалото. Застана над стрелеца, Рандал Шепърд, истинското му име беше още неизвестно. Тялото беше измито. Часовете в хладилника го бяха дарили с цвят на рибешки корем.

Три огнестрелни рани красяха торса. Двете бяха на около два сантиметра над черния дроб. Третата образуваше безупречен кръг точно над сърцето. Алекс стреляше с патрони с кухи върхове.40 калибър, направени така, че да експлодират при сблъсък и да се разпръскват при навлизане в човешкото тяло. Казано на прост език, влизаха малки и излизаха големи, а междувременно създаваха истински хаос за костите, артериите и органите.

Омразата, която се надигна в нея при гледката на този безжизнен, втвърден труп, я изуми. Имаше желание да буйства. Стисна с пръсти шевовете на панталоните си, за да не удари тялото. Смъртта не беше достатъчна. Този заслужаваше по-лошо.

Три точно в целта и тринадесет пропуска.

Ако един от пропусналите куршуми го беше уцелил по-рано, Мара и Дириенцо можеше още да са живи. Тази мисъл щеше да я преследва доста дълго време. Алекс пусна панталоните си. Не беше гневна на Шепърд. Беше гневна на себе си.

Само дето не беше дошла в моргата, за да критикува собствената си стрелба. Беше дошла, за да потвърди предчувствието си, че стрелецът е бил професионален войник. Не бяха само перфектно оправените легла в къщата. Беше начинът, по който боравеше с оръжието си. Стреляше на ритмични откоси от по три куршума. Беше запазил хладнокръвие, докато го правеше, беше запазил позиция и се беше съсредоточил първо върху едната цел, а после върху другата. Нямаше никакво съмнение, че нападателят беше участвал в престрелки и преди, вероятно повече от един път.