Кристофър Райх - Игра на милиарди

Единодушие. Посредничество. Всичките тези дипломатически тъпотии. Алекс потърка очи, глупаво беше от нейна страна да си помисли, че ще стигне до Вашингтон. Той беше за хора като Маквей.

— Добре тогава — каза тя. — Изяснихме се. Заместник-директорката й се усмихна като мила леля.

— Не можеш да работиш в състоянието, в което се намираш, прекарала си тридесет и шест часа без сън. Искам да си вземеш два дни и да си починеш. Ще говорим в сряда следобед и ще видим как ще си тогава.

— Джан…

— Това е, Алекс. Два дни почивка. Без възражения. Дай на Бил всичко, с което разполагаш. Ако се нуждаем от нещо, знаем къде да те намерим. Ще наредя Бари Минц да те държи в течение.

— Какво ще стане с отпечатъците на стрелеца?

— Ще ги вкараме в системата. Ако получим нещо, ще те уведомим.

— Но…

Джан Маквей стана.

— Свършихме тук. Върви си у дома. Почини си.

— Да, госпожо.

Алекс напусна офиса. Да бъдеше проклета, ако си пуснеше два дни отпуск.

Не разбираха ли? Това се случваше сега.

Минаваше четири, когато Астър стигна до Гринуич.

Аудито летеше по двулентовия път, изкачваше възвишенията и ускоряваше през гъстите гори, където слънцето почти се губеше. Боби свали прозореца и в автомобила нахлу топъл, наситен с аромата на окосена трева, въздух. Град Гринуич, Кънектикът, се намираше на четиридесет и пет минути път с кола от Манхатън и на сто светлинни години.

Пенелъпи Еванс живееше на „Елм" 1133, двуетажна колониална къща, разположена навътре от пътя. Една кръгла алея водеше към сградата. Пред предната й врата беше паркиран рейндж ровър. В центъра на широката морава имаше издигнат флаг. Денят беше спокоен и той не се вееше.

— Май си е у дома — каза Астър.

— Обади й се отново — предложи Съли.

През последните десет минути Боби звънеше на Еванс, за да я предупреди, че пристигат скоро. Тя не отговаряше. Той се притесни. Съливан спря аудито зад паркирания автомобил и изгаси двигателя. Астър отвори вратата.

— Чакай тук.

— Съжалявам, шефе, но нямаш думата. — Съливан излезе от колата, движеше се като човек, който е с двадесет години по-млад. Двамата отидоха до предната врата. Изтривалката за крака пред нея гласеше „Успокой се и пий уиски". Астър беше прав за чувството за хумор. Почука и срещна погледа на Съли, докато чакаха да чуят звук отвътре. Почука отново. Никой не отвори.

— Какво мислиш?

— Нищо хубаво — отвърна бившият детектив.

Астър тръгна към рейндж ровъра. Забеляза стикера за паркиране на „Броуд" 12 на предното й стъкло.

— Това е нейната кола — каза той. Погледна отново към къщата. Тишината, която беше забелязал по-рано, вече не му се нравеше. Според него не беше тихо. Беше мъртвешки пусто. — Смятам, че предвид обстоятелствата, можем да предположим, че госпожица Еванс е в опасност. Няма ли някакъв закон, който да ни позволява да…

— Нахлуем? — съдейства му Съливан.

— Да влезем, за да помогнем.

— Може да е на гости на съседката или да е отишла да се разходи. Може да има две коли.

— Глупости, глупости и още глупости — възпротиви се Астър. — Тя знае, че идваме.

— Просто те запознавам със ситуацията, преди да направим нещо, за което може да съжаляваме.

Астър тръгна по моравата и стъпка цветята пред един панорамен прозорец. Завесите не бяха дръпнати и той имаше ясна видимост към дневната на Еванс и фоайето й. Къщата изглеждаше чиста и подредена. Нямаше никаква следа от движение. Допря ухо до стъклото. Долови далечно буботене, което можеше да бъде от гласове.

— Какво има? — попита Съливан.

— Може би нещо горе. Телевизор или радио.

Астър продължи да заобикаля къщата, отвори една врата, мина покрай кофите за боклук и след няколко крачки се озова в задния двор. Портативна пръскачка, закачена за градински маркуч, поливаше моравата. Тревата беше мокра. В основата на маркуча имаше теч, където водата бликаше и беше образувала едно подгизнало петно.

— Някой не се тревожи за сметката си за вода — констатира Съливан.

Астър скочи на верандата от червени тухли в задната част на къщата. Плъзгащите се врати се отвориха лесно.

— Здравейте — провикна се той и промуши глава вътре. — Госпожице Еванс?

Съливан го избута и мина покрай него, служебният му пистолет беше изваден и готов за употреба.

— Стой зад мен — нареди той. — И не пипай нищо.

— Както кажете, детективе.

Съли мина през трапезарията и се озова във фоайето. Въздухът в помещението беше топъл и задушен. Отгоре се носеха откъслечни гласове.