Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Не разполагаме с няколко дни — сопна се Алекс.

— Има ли нещо, което не ми казваш?

Алесандра сграбчи купчината листове, където беше описано всичко намерено на „Уиндърмиър".

— Виж списъка. Трета страница — наличната храна. Разделих я на брой хранения. По три на ден. Седем наемници, всеки от които яде минимум две хиляди и петстотин калории. Има достатъчно храна за три дни.

— Догадки — каза Барнс.

— Естествено, че са догадки, по дяволите — отвърна Алекс и удари с юмрук по масата. — За това ни плащат. Ако искаш, наречи го предположение. Аз му викам приемлива теория. Продуктите в хладилника бяха пресни и нетрайни. Ето как виждам нещата аз: хората, за които са приготвени леглата, трябва да пристигнат днес или утре. Не мисля, че идват, за да посетят Статуята на свободата. Не и с всичката екипировка, скрита в къщата. Тези хора са професионалисти. Часовникът започва да тиктака в момента, в който пристигнат на американска земя.

— Ако въобще дойдат — контрира я Барнс.

— Защо да не го направят? Помисли за планирането, което е необходимо, за да внесеш тези оръжия в страната. Това не е някаква елементарна работа. Това е висш пилотаж. Изградили са цяла мрежа. Убиването на един от тях и разкриването на малко оръжия няма да ги спре. Напротив, ще ги накара да бъдат още по-внимателни. Събудете се. Това се случва сега.

— Какво точно смяташ, че е „това"? — попита Маквей.

— Смятат да превземат сграда, самолет, училище… по дяволите, нямам представа. Кажи ми най-лошия възможен сценарий и аз ще го умножа по десет. Какво искат двадесет и четири, въоръжени до зъби, терористи, които разполагат с всичко от АК-47 до противотанково оръжие?

— Смяташ, че ще е по-лошо от нападението над сграда или ситуация със заложници? — попита Барнс. — Стига се паникьосва.

Алекс погледна Маквей.

— Какво ще стане, ако искат да превземат Манхатън?

— Имаш предвид повторение на Бомбай? Агентката кимна.

— Точно това имам предвид. Бомбай.

В девет часа вечерта на 28 ноември 2008 дванадесет сравнително необучени терористи пристигнаха на пристанището в Бомбай, Индия, в гумени моторни лодки. Те се разделиха на четири екипа. Всеки от тях носеше автомат, двеста патрона, ръчни гранати и купен от магазина мобилен телефон, по който да разговаря с останалите. Никой от тях нямаше бронежилетка. Никой от тях нямаше комуникационно оборудване последна дума на техниката, нито пък противотанково оръжие. Като цяло си беше обикновена терористична операция.

Единият екип нападна известния хотел „Тадж Махал Палас", другият — близкия „Оберой Трайдънт", третият — централната железопътна гара, четвъртият — „Нариман Хауз", центъра на еврейската организация „Хабад-Любавич". През следващите тридесет и шест часа целият град Бомбай, с население от 16 милиона души, беше ефективно парализиран. Бизнесът беше блокиран, когато градът беше затворен и всякакви икономически дейности секнаха. Единствените хора, които бяха по-зле тренирани от терористите, бяха полицаите. Тяхната неспособност се увеличи, когато полицейският началник и моторкадата му се насочиха право към терористична засада и той беше застрелян на задната седалка на колата си.

В крайна сметка близо двеста души бяха убити, включително повече от тридесет западни туристи и еврейски емигранти. В хотел „Тадж Махал Палас" се разрази голям пожар. Полоша беше икономическата вреда за Индия — в краткосрочен и дългосрочен план. Дванадесет млади мъже, въоръжени единствено с автомати, ръчни гранати и готовността да дадат живота си, нанесоха икономически щети за около 5 милиарда долара и накараха една от най-важните финансови столици в света да падне на колене. Нападението доведе до измислянето на нова фраза — стреляй и бягай , и въведе съвсем нови правила в света на международния тероризъм.

— Двадесет и четирима души… да превземат Манхатън? — Барнс поклати глава. — Стига. Никога няма да се случи.

— Виж какво направиха дванадесет души в Бомбай — каза Маквей.

— Това ли смяташ, че ще бъде? — попита Барнс. — Стреляй и бягай ?

— Прекалено е рано, за да се каже. Каквото и да е, много хора ще загинат.

— Няма да споря с вас за това — мъжът вдигна ръце в знак на отстъпление. — Просто се опитвам да бъда благоразумен. Нямаме полза да се разхождаме полунадървени.

— Полунадървени? Това ми звучи повече като твой проблем, Бил.

Барнс почервеня и се изправи от стола си.

— Чакай, Алекс. Съгласни сме с теб — увери я Маквей. — Имаме шанс да спрем нещо, преди да се е случило. В миналото винаги сме пристигали прекалено късно на бала. Няма да позволя да се изложим отново. Но Бил е прав, че трябва да свършим работата по правилния начин. Спокойно, ефикасно и професионално.