Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Защо не? — смънка Алекс. — Разполагат с всичко останало. — Тя вдигна една от жилетките. Отпред имаше две плочки по килограм и осемстотин и една отзад, която беше три килограма и шестстотин. — Девет килограма още преди да си вземеш екипировката, мунициите, оръжията и шлема.

— Който смята да облича подобно нещо, трябва да е във форма, ако иска да издържи с него повече от десет минути — отбеляза Барнс.

— Някой, който така оправя леглата, че монетите отскачат от тях. — Алекс забеляза, че от джоба на жилетката се подава нещо. Измъкна го ловко. Приличаше на сгъната брошура. Написаното върху нея гласеше „Карта на Манхатън". В най-горния ъгъл беше написана цифрата 1 със син маркер. Жената я показа на колегите си. — Проверете дали всички жилетки разполагат с една от тези.

— Разбрано — отвърна Барнс и наистина започнаха да вадят карти от джобовете на жилетките.

Алекс погледна към Минц.

— Колко са на брой?

— Осем.

— Всичките ли са с карти?

— Да.

— Всичките ли са номерирани?

— Да.

— Значи търсим осем стрелци — констатира Барнс. Алесандра събра картите и потърси номерата във всеки ъгъл. Онова, което приличаше на лош ден, се превърна в изключително скапан ден.

— Не търсим осем — каза тя.

— Какво имаш предвид? — попита Барнс.

— Погледни. — Алекс му подаде карти, номерирани от 1 до 4.

— Да… и?

След това му подаде карти, номерирани от 21 до 24.

— Търсим двадесет и четири.

Барнс разгледа картите, но не каза нищо. Минц потръпна.

— Но…

— Хей, шефке — провикна се един от униформените полицаи, които им помагаха да изнесат сандъците. — Намерих още един. Бяхме го пропуснали.

Полицаят остави сандъка в краката на Алекс. Той беше малък, не повече от шестдесет на деветдесет сантиметра, и дебел като телефонен указател. Маркировката по него беше на кирилица с разпръснати тук-там цифри.

Жената взе козия крак и отвори кутията. Вътре намери една-единствена метална тръба, в бозаво зелено, която приличаше на част от оборудването на водопроводчик. Но тя знаеше, че не е това. Хвана тръбата в единия край, дръпна я рязко и тя се разпъна двойно. Сложи я на рамо, вдигна мерника и погледна през него.

— Това, което си мисля, ли е? — попита Минц едновременно невярващо и уплашено.

Алекс се завъртя и насочи противотанковото оръжие право в него.

— БУМ!

Астър излезе от асансьора на шестнадесетия етаж на сградата на „Стандард Файненшъл", където го чакаше Брадли Зарек.

— Боби. Радвам се да те видя. Благодаря ти, че дойде толкова бързо.

— Бях наблизо — отвърна Астър.

— Знам, че денят е тежък. Всички сме шокирани от онова, което се случи миналата вечер. Ако можех да чакам относно това, нямаше да те притеснявам. Но… — Зарек разпери ръце, за да покаже, че събитията го налагат. Пазарът беше техният господар. — Да отидем в офиса ми.

Зарек беше старши вицепрезидент в отдела по прайм дайрект брокераж на банката. Прайм дайректът не беше особено известен, но носеше изключително добри печалби, занимаваше се предимно с много богати клиенти, частни инвестиционни фирми [29] Частна инвестиционна фирма — инвестиционен мениджър, който инвестира в частния капитал на действащи компании чрез различни инвестиционни стратегии. Често са определяни като финансови спонсори. Всяка такава фирма има за цел да набира средства, които да бъдат инвестирани съобразно използваната в случая инвестиционна политика. — Б. пр. (или „спонсори", както бяха известни в бизнеса) и хедж фондове като „Комсток". В действителност прайм дайректът представляваше банка за другите банкери и търговци. Когато Астър искаше да заеме пари, отиваше при Зарек или един от клоновете му във всяка от банките, с които „Комсток" правеше бизнес.

Мъжът покани Боби в офиса си и затвори вратата. Инвестиционните банки не разхищаваха пространство и дори такава голяма риба като Зарек разполагаше със стъклена кабинка, която беше малко по-голяма от банята за гости на Астър. От сувенирите, които бяха по рафтовете, ставаше ясно, че човекът е фен на „Метс". Боби взе една износена ръкавица, сложи си я и я удари няколко пъти с юмрук.

— Тази беше на Том Сийвър — каза нервно Зарек и седна зад бюрото си. — Игра с нея в шампионата през шейсет и девета.

— Каква година!

— О, да — съгласи се вицепрезидентът на банката и просветна все едно я беше преживял. Той беше пълничък, среден на ръст, с набола брада още в 14:00 часа и къдрава черна коса. Вероятно беше на четиридесет години, което означаваше, че е бил просто блясък в очите на родителите си, когато „Метс" бяха изиграли онзи невероятен сезон. — Имаха девет загуби до средата на август и спечелиха тридесет и девет от последните си петдесет мача, за да вземат първото място. Изглежда сякаш и ти си в това положение.