Кристофър Райх - Игра на милиарди

— Не по телефона.

— Сега съм свободен. Къде можем да се срещнем?

— Знаете ли Морзовата азбука, господин Астър?

— Не. За какво ми е?

— Аз я знам — обади се Съливан, който слушаше разговора по високоговорителите. — Може да предаде съобщението си и аз ще дам всичко от себе си.

Почукване за точка. „Шш" за тиренце.

Последваха две мъчителни минути игра на котка и мишка, в които Съливан прилагаше големи усилия, за да разшифрова точките и тиренцата.

— Готово — каза накрая.

— Сигурен ли си? — попита Астър.

— Бях скаут от „Орлите".

— Колко бързо можем да се срещнем? — попита Пенелъпи Еванс.

— Час — отвърна Съливан.

— Моля ви, побързайте.

Три секунди след като Боби Астър приключи разговора с Пенелъпи Еванс, пристигна препис на обаждането по имейла на техника в Исландия, вече преведен на родния му език и готов за препращане на шефа му в другия край на света. Техникът не прочете преписа. Той не прояввяше интерес към мъжете и жените, които шефът му шпионираше. Хората бяха прекалено много, за да се интересува от тях.

По последни данни сателитът беше настроен да прихваща комуникациите на над 57 000 души. По време на една скучна нощна смяна беше прегледал списъка с имената до телефонните номера. Някои разпознаваше. Други — не. Общо взето, тези имена спадаха към две категории: правителствени служители и корпоративни шефове. Имаше президенти и министър-председатели, сенатори и делегати от почти всяка страна на земното кълбо, включително много от собствената му. Имаше банкери и индустриалци, изпълнителни директори и председатели на корпорации. Имаше адвокати в Берлин и магистрати в България. След час изостави заниманието си. Едно нещо беше ясно. Рано или късно всеки влиятелен човек на планетата намираше място в този списък.

Техникът заработи на клавиатурата и препрати съобщението на личния имейл на шефа си. След като приключи със задълженията си, той се завъртя със стола и се загледа през прозореца. Навън беше средата на деня и слънцето печеше високо в небето. Кристалите в полетата от пемза блестяха като диаманти върху бурно кадифено море. Мъжът обмисли позицията си, работеше сам в този уединен, изолиран ъгъл на света. Постоянно мечтаеше за по-висок пост, за по-добра работа и повече пари. Той беше млад мъж, умен, работеше здраво, подчиняваше се. Всичко беше възможно.

Техникът реши, че и тук е щастлив. Имаше по-важни неща от това да си влиятелен. Не искаше да свърши в този списък. Не искаше някой да го слуша, когато говори с приятелката си.

Магнус Лий, председателят на „Чайна Инвестмънт Кор-порейшън", излезе от асансьора на двадесетия етаж. Провери указателните маркери и тръгна надясно, към офиси 2050–2075. С характерния за подобни сгради мокет, флуоресцентно осветление и лакирани дървени врати, това можеше да е коридор от коя да е корпорация в света. Макар че беше почти полунощ, наоколо се точеше постоянен поток от мъже и жени. Те бяха добре облечени, с хубави прически, вървяха наперено и с нищо не отстъпваха на западните си колеги.

Лий се движеше под табелките, които висяха от тавана, близо до всяка врата на офис. На тях на английски и китайски пишеше ДЖЕНЕРЪЛ МОТЪРС, АЙ БИ ЕМ, МАЙКРОСОФТ, ЕКСОН. Намираше се на двадесетия етаж на сграда F-100. Не беше на двадесетия етаж над земната повърхност обаче. Беше на двадесетия етаж под нея.

F-100 беше съкратено от Fortune 100. Сграда F-100 представляваше една от шестте свързани структури в постоянно разрастващия се подземен комплекс, който съставяше Института за инвестиционна инициатива, или i3. Сгради F-200 и F-500 приютяваха компании, които бяха от 101-во до място 500 в списъка. Шестата сграда, известна само като Т, беше запазена за специални проекти и компании, които притежаваха продукти, технологии или интелектуална собственост от най-голяма стратегическа стойност за страната.

ЧИК беше върхът на айсберга, онази част над водата, която беше впечатляваща за зрителя, но не представляваше същността му. i3 бяха останалите три четвърти, огромната маса, която оставаше под повърхността, която оставаше скрита от погледа и съдържаше безкрайни възможности за опасност.

Лий основа 13 година след като пое управлението на „Чайна Инвестмънт Корпорейшън". Не беше достатъчно само да инвестираш в международни компании. Инвестициите предлагаха примамлива парична възвръщаемост, но в крайна сметка най-голяма полза имаха корпорациите. Вливането на капитал им позволяваше да наемат повече работници и да увеличават пазарния си дял в съответните им индустрии. Ако Китай искаше да е конкурентоспособен, трябваше да развие своя индустрия. Трябваше да прави свои собствени автомобили и самолети, компютри и софтуер, абсолютно всичко. Казано с две думи, трябваше да създаде икономика и индустриална инфраструктура от най-високо ниво, които не просто да бъдат равни на тези на Запада, а да ги превъзхождат.