Кристофър Райх - Игра на милиарди

Астър знаеше, че това е заповед, а не молба.

— Кой?

— Брад Зарек.

Човекът беше старши вицепрезидент, управляваше отдела по брокераж в „Стандард Файненшъл". Не беше от любимците на Боби.

— Колко са ни отпуснали?

— Четиристотин милиона.

Четиристотин милиона беше много сериозна сума. Зарек имаше пълното право да се обади.

— Слушай, Марв, всеки друг ден бих отишъл на мига. Но сега се занимавам с нещо друго.

— Това не е всеки друг ден. Ако „Стандард Файненшъл" кихне, всички останали ще прихванат грипа.

— Да, прав си. Обади се на Зарек и му кажи, че ще намина. Сега трябва да вървя.

— Насочвай се натам. Колкото по-скоро се оправим с проблема, толкова по-добре. Ще си идваш ли след това?

— Може би.

— Може би задникът ми. Не звънят само банките. Приемам обаждания от ляво, от дясно и в средата от нашите клиенти. Хората са уплашени. Не искат да разговарят с тъпак като мен. Искат тъпака, чието име носи фондът.

— Това трябва да съм аз.

— Това трябва да си ти, тъпако.

— Да, добре… Ще видя какво мога да направя.

Ударите продължават да се сипят , помисли си Астър. Наведе се напред и каза на Съливан да го закара в главния офис на „Стандард Файненшъл" на „Четиридесет и пета" и „Шеста". Потупа шофьора си по рамото.

— Съли, съжалявам, че ти се изрепчих така по-рано.

— Не му мисли, шефе. Виждал съм и по-лошо.

Джон Съливан за първи път закачи значката през 1966 на двадесетгодишна възраст. Преминал беше през всички горещи точки: наркотици, проституция, убийства. По някое време го бяха простреляли. Носеха се слухове, че сам си извадил куршума и продължил да преследва лошия. Астър се запозна с него, когато Съливан работеше с Алекс в Специалния отряд за борба с тероризма, по-известен като СОБТ, подразделение в подразделението, което се ръководеше от ФБР и безброй по-малки агенции.

Боби не се нуждаеше от бодигард на пълен работен ден, но нямаше нищо против някой, който имаше разрешително за оръжие, да го разхожда из града. Имаше си допълнителни преимущества да наемеш ченге за шофьор. Когато беше необходимо, Съливан можеше да кара доста бързо, да минава на червен светофар и да паркира, където си пожелае или където Астър му кажеше. Нямаше детектив първа степен, пенсиониран или не, който да получи пътна глоба в Ню Йорк.

Боби насочи вниманието си към бележника. Отвори на месец юли и започна да чете. Очевидно беше, че Едуард Астър водеше щателни записки относно своите дейности. Бележка от миналия понеделник сочеше закуска в 7 часа сутринта с изпълнителния директор на известна компания за социален нетуъркинг относно ППП, или първично публично предлагане [26] Първично публично предлагане (ППП) — действието на първоначално предлагане на акции (листване) на една компания на фондова борса. — Б. пр. . В девет имаше среща със Слоун Томасън, за да обсъдят маршрута за пътуването в Германия. Срещу девет и петнадесет беше вписано: „П. Еванс" и „ъпдейт". В 9:30 часа трябваше да бие звънеца за отваряне заедно с американския морски пехотинец, който беше награден с Медал на честта. Денят продължаваше в същия дух — среща след среща — до 19:00 часа, когато си тръгваше.

Дните след този също бяха натоварени. Едуард Астър пристигаше преди седем сутринта и никога не си тръгваше преди седем вечерта. Дванадесетчасови работни дни бяха нормата, често се случваше да се превърнат в четиринадесет-петнаде-сетчасови. Боби осъзна откъде е придобил собствените си работни навици. Спомни си какво обичаха да казват онези, които избираха кариера на „Уолстрийт": „Няма да познаваш децата си, но ще бъдеш най-добър приятел с внуците си".

Астър отгърна на миналия петък — последния ден на баща му в офиса. Денят започваше със закуска, този път с председателя на сдружението на търговците, последвано от среща с „П. Еванс". Боби прелисти бележките за последните десет дни. Оказа се, че през това време баща му бе имал поне двадесет срещи с „П. Еванс", като в това число не се включваха случаите, в които закусваха или обядваха.

Астър се върна на последния петък. В 9:15 пишеше „Ъпдейт на Специалния проект — П. Еванс", какъвто и да беше този „специален проект". Денят приключваше там. Забеляза една диагонална линия, прокарана през всички срещи след 10 часа, заедно с думата отменени.

Защо? — зачуди се Астър. Слоун Томасън изглеждаше сигурен, че нищо не е обезпокоило баща му онази сутрин. Не е бил болен. Какво го беше накарало да отмени всичките си срещи?