Робин Кук - Чуждо тяло

— Освен това улеснихме задачата му — каза Даръл. — Приехме отличното предложение на Самира за суксаметониума. Сега разполагаме със собствени запаси, така че няма да се налага да се промъквате в хирургичното отделение.

— Точно така — каза Кал. — Днес се сдобихме с него. Точно от такива предложения се нуждаем, за да направим плана ни още по-добър и по-безопасен. Мисля, че трябва да предвидим бонуси, за да окуражим подобно конструктивно мислене.

— Тогава смятам, че Самира трябва да получи бонус — каза Даръл и я поздрави с прегръдка.

— Вийна също, за това, че първа разчупи леда — усмихна се Кал. Той също прегърна Вийна и щом усети оформеното й, стегнато тяло под дрехите, веднага се възбуди.

— Това означава ли, че не смятате да предприемете нищо за Дженифър Ернандес? — попита тя и побърза да се отдръпна. Беше изненадана, че двамата мъже не са особено притеснени от действията на Дженифър. — Погрижих се да разбера къде е отседнала, в случай че ви интересува.

— Къде?

— В „Амал палас“.

— Така ли! Какво съвпадение! И ние бяхме отседнали там, когато ви интервюирахме за постъпването в „Международни медицински сестри“.

— Кал, говоря напълно сериозно.

— Аз също. Но както аз, така и останалите директори на „Международни медицински сестри“ не смятаме да се занимаваме с тази жена. Щом си толкова притеснена, защо не намериш повод да се срещнеш отново с нея и да разбереш какво е предизвикало подозренията й? Убеден съм, че ще разбереш, че Даръл е прав и причина е единствено параноята й. Така хем ти ще се успокоиш, хем ние ще проверим дали не сме пропуснали нещо.

— Не мога — отвърна Вийна, поклащайки нервно глава.

— Защо не?

— Само като си помисля за нея, пред очите ми се появява лицето на баба й, изкривено от предсмъртните гърчове. Дори още по-зле, чувам я как ми благодари.

— Тогава в никакъв случай не се срещай с нея — каза Кал с рязък глас. — Просто се опитвам да ти предложа начин да успокоиш тревогите си.

— Може би изобщо не трябва да се занимавам с това — внезапно каза Вийна.

— Хайде сега да не стигаме до крайности. Не забравяй, че не ти се полагат повече пациенти. Това беше. Трябваше просто да поставиш началото. Отсега нататък вече си с поддържаща роля.

— Искам да кажа, че може би изобщо не трябва да го правим.

— Не си ти човекът, който решава тези неща — заяви Кал. — Просто приеми, че дхармичната ти задача е да поддържаш останалите. И не забравяй, че точно това те освободи от баща ти и ще поведе теб и останалите ти колеги, включително Самира, към един нов свободен живот в Америка.

Вийна остана известно време на мястото си, като само кимаше с глава, след което рязко се обърна и излезе от стаята, без да каже нищо.

— Тя ще се оправи ли? — попита Даръл, след като я изпрати с поглед.

— Всичко ще бъде наред — каза Самира. — Просто ще е нужно малко време. Тя страда повече от останалите. Проблемът е, че е много консервативна. Например, едва днес ми проговори за пръв път, след като ми се разсърди за това, че съм разкрила тайната й пред вас. И едно от първите неща, които ми каза, беше не че се чувства най-после свободна от баща си и може да следва мечтите си, а че семейството й е опозорено.

— Мисля, че започвам да разбирам — каза Кал. — Но онова, което ме притеснява, е опитът й за самоубийство. Има ли опасност да опита отново?

— Не! Със сигурност не! Направи го, защото очакваше, че така ще изкупи греха си. Но ти я убеди, че нейната карма не е била да умре. Не, няма да опита отново.

— Нека те питам още нещо — каза Кал. — Тъй като си най-добрата й приятелка, тя говори ли някога за секс?

Самира се изсмя шумно.

— Секс? Шегуваш ли се? Тя никога не говори за секс. Тя мрази секса. Не, позволи ми да се поправя. Знам, че иска деца някой ден. Но секс заради самия секс — в никакъв случай. Не е като някои други хора, които познавам. — Самира намигна на Даръл, който се изкиска, прикривайки уста зад свития си юмрук.

— Благодаря — отвърна Кал. — Трябваше да те разпитам за тези неща още преди няколко седмици.

17 октомври 2007 г.

Сряда, 6:15

Ню Йорк, САЩ

Още преди да е отворил очи, д-р Джак Степълтън чу звук, чужд за неговия слух. Това беше далечен затихващ рев, чийто характер му беше трудно да опише. За миг се запита откъде можеше да е. Тъй като червено-кафявата тухлена сграда, в която живееха на Сто и шеста улица в Манхатън беше реставрирана само преди две години, той си помисли, че може би става дума за нормален за една новопостроена къща звук, макар досега да не беше забелязал такова нещо. Но в следващия миг реши, че е твърде силен за това. Докато се опитваше го определи, той изведнъж си помисли за водопад.