Робин Кук - Чуждо тяло

Асансьорът пристигна. Всички се качиха вътре. Вийна се изтегли в дъното, облегна се и впери поглед във вратата. Самира застана до нея.

— Не е честно така да мълчиш — продължи да шепне тя. — Не искаш ли да научиш подробности за снощи?

— Не — отвърна Вийна, също шепнешком. Това беше първата дума, която казваше на Самира от понеделник, когато Кал й разкри, че знае за семейните й проблеми. Единственият друг човек, който знаеше за тях, беше Самира, така че източникът на информацията беше ясен.

— Благодаря ти, че ми проговори — каза Самира с тих глас, заглушаван от бъбренето на останалите. — Знам, че не трябваше да им разказвам за баща ти, но случаят беше различен. Даръл ми каза, че емигрирането ни зависи от това. Обещаха ми, че ще решат проблема ти и ти и семейството ти ще бъдете свободни.

— Семейството ми е опозорено — каза Вийна. — Безвъзвратно опозорено.

Самира замълча. Предполагаше, че в началото Вийна ще мисли повече за семейството и репутацията му, вместо да приветства своето освобождаване и това на сестрите си от ужасния им баща. Но тя очакваше, че приятелката й бързо ще открие светлината. Самира желаеше повече от всичко да избяга от ограниченията на съвременна Индия. Нямаше търпение да емигрира.

Асансьорът спираше на всеки етаж, за да прибере отиващата си смяна.

— Няма веднага да се прибера в къщата — каза Вийна, без да сваля поглед от таблото, което информираше за етажите. — Отивам да видя шримати 8 8 Индийско почетно обръщение, еквивалент на нашето „госпожа“. — Б.пр. Кашмира Варини.

— Защо, за бога? — попита шепнешком Самира.

— Днес следобед при мен дойде внучката на жертвата и ми беше ужасно неудобно да разговарям с нея. Кал въобще не спомена, че трябва да правя нещо такова. Тя ме изплаши. Каза ми, че е притеснена от смъртта на баба си и че ще я разследва. Което не ми харесва.

Асансьорът стигна до фоайето и се опразни. След няколко крачки Вийна се поколеба и спря. Самира също.

— Може би е най-добре да не правиш нищо, докато не говорим с Кал и Даръл — каза Самира, след като се увери, че никой не ги слуша.

— Искам да разбера къде е отседнала, в случай че Кал се интересува. Сигурна съм, че асистентката ще знае.

— Сигурно.

— Внучката спомена и твоята жертва.

— Във връзка с какво? — попита Самира с нарастваща паника.

— Попита дали един и същи човек е намерил госпожа Ернандес и господин Бенфати.

— Какво я интересува?

— Не знам.

— Сега вече наистина ме притесни — каза Самира. — Ще те изчакам тук — каза тя, когато Вийна се обърна и тръгна към гишето за информация, кимвайки с глава през рамо.

След като заобиколи гишето, тя погледна към отворената врата на Кашмира Варини. Надяваше се асистентката да е сама, както се и оказа.

— Извинете ме — каза Вийна и се поклони, когато Кашмира вдигна поглед към нея. — Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се — отвърна Кашмира, връщайки й поклона.

Вийна пристъпи към бюрото.

— Днес следобед разговарях с внучката на госпожа Ернандес, Дженифър.

— Да, сестра Кумар ме информира, че е тук. Седнете! — Кашмира й посочи с брадичка един от свободните столове.

Въпреки че Вийна смяташе да остане съвсем малко, все пак седна.

— Интересува ме как се държахте с нея. Намираме общуването с нея за доста трудно.

— В какъв смисъл? — попита Вийна, усещайки все по-голяма тревога заради американката.

— Във всякакъв. Искаме от нея просто да ни каже какво да правим с тялото на баба й, за да можем да се отървем от него. Но тя отказва да ни каже. Боя се, че е развила параноичен страх, че случилото се е или лекарска грешка, или е направено умишлено. Дори е уредила идването на няколко американски патолози един бог знае защо. Изрично й повторих няколко пъти, че аутопсия няма да има.

Вийна инстинктивно си пое дъх, когато чу Кашмира да произнася думата „умишлено“, и се надяваше, че е минало незабелязано. Предчувствието й, че Дженифър Ернандес е потенциален проблем се потвърди.

— Добре ли си? — попита Кашмира, навеждайки се към Вийна.

— Да, добре съм. Беше дълъг ден.

— Искаш ли вода, или нещо друго за пиене?

— Добре съм. Минах само да попитам къде е отседнала Дженифър Ернандес, понеже смятам да й се обадя. Искам да се погрижа да отговоря на всичките й въпроси. Когато дойде тук, бях много заета, а сестра Кумар трябваше да прекъсне разговора ни, за да се върна при пациента ми.

— Отседнала е в „Амал“ — отвърна Кашмира. — Впрочем, докато разговаряхте тя враждебно ли се държеше? Защото мен непрекъснато ме нападаше. Не знам дали защото беше изморена, или ядосана.