Робин Кук - Чуждо тяло

— Мога ли да разговарям с госпожица Чандра?

Сестра Кумар я изгледа внимателно, може би се притесняваше да не би Дженифър да се окаже някоя разстроена особа, дошла да търси отмъщение. Всички бяха разтърсени от смъртта на Ернандес. Но явно Дженифър премина теста.

— Не виждам защо не. Ще я извикам веднага.

— Чудесно — отвърна Дженифър.

Сестра Кумар се изправи, тръгна по коридора и след като хвърли бърз поглед към Дженифър, влезе в една пациентска стая.

Дженифър се обърна отново към Камна, която леко потрепна. Очевидно все още се съмняваше в намеренията й. Дженифър се усмихна, за да я успокои и получи в отговор още по-изкуствена и мимолетна усмивка. В този момент сестра Кумар излезе от стаята, следвана от една по-млада сестра. Дженифър примигна. Дори облечена в болничната си униформа, сестрата приличаше на кралица на красотата, филмова звезда или модел на бельо. Беше от онези жени, които неизменно я караха да се чувства дебела. Имаше перфектно тяло и лице, за което фотографите можеха само да мечтаят.

— Това е сестра Вийна Чандра — каза главната сестра, когато се приближиха до сестринския пункт. В същия момент пристигна асансьорът и от него излезе единият от униформените пазачи, които Дженифър бе видяла на първия етаж. Той пристъпи от крак на крак, след което започна да се разхожда наоколо. Сигурно главната сестра го беше извикала за всеки случай.

Вийна поздрави Дженифър с притиснати длани и лек поклон. Отблизо индийката беше дори още по-красива, с безупречна бронзова кожа и зашеметяващи зелени очи, които Дженифър намери за хипнотизиращи. Проблемът беше, че те избегнаха нейните, сякаш Вийна се срамуваше или се притесняваше от присъствието на Дженифър.

— Аз съм Дженифър, внучката на госпожа Ернандес.

— Да, сестра Кумар ми каза.

— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

Вийна погледна бързо към главната сестра, която с кимване й даде разрешение.

— Нямам нищо против.

— Защо не седнем до прозореца — предложи Дженифър, сочейки към ъгъла с модерен диван и два фотьойла. Чувстваше се некомфортно в присъствието на главната сестра и чиновничката, които стояха като статуи, попивайки всяка тяхна дума.

Вийна отново погледна към сестра Кумар. Това започваше да смущава Дженифър. Жената се държеше като тийнейджърка, макар че сигурно беше малко над двайсетте. Изглеждаше като изпълнена с досада, но принудена да води разговор с Дженифър.

Сестра Кумар сви рамене и махна с ръка към мястото за гости.

— Надявам се, че не ви притеснявам — каза Дженифър на Вийна, докато двете вървяха към дивана. — Когато научих за смъртта на баба си, дори не знаех, че е дошла в Индия. Смъртта й ме разстрои много, затова бих искала да науча някои подробности.

— Не, не ме притеснявате — отвърна напрегнато Вийна. — Добре съм. — За миг в съзнанието й изникна изкривеното лице на Мария Ернандес.

— Изглеждате ми малко нервна. — Дженифър се опита да улови погледа й.

— Може би се притеснявам от това, че сте ми ядосана.

Дженифър се засмя тихо и изненадано.

— Защо да съм ви ядосана? Вие сте помагали на баба ми. Господи! Не, не съм ядосана. Благодарна съм.

Вийна кимна, макар и не особено убедено, но този път си позволи да я погледне в очите.

— Просто искам да ви питам как беше тя? Дали ви изглеждаше щастлива? Страдаше ли?

— Чувстваше се добре. Не е страдала. Дори говореше за вас. Каза ми, че ще ставате лекар.

— Така е — кимна Дженифър. Не беше изненадана. Баба й се гордееше с постиженията й и я хвалеше наляво и надясно. Тя се опита да се сети какво друго да попита.

— Вие ли намерихте Мария след предполагаемия й сърдечен удар?

— Не! — отвърна доста стреснато Вийна. — Не, не — повтори тя. — Госпожа Ернандес е починала при вечерната смяна. Аз работя през деня. Тръгвам си в три и половина. Бях си вкъщи. Работя тук едва от месец.

Дженифър погледна младата сестра, която всъщност беше нейна връстница. Не можеше да се отърве от мисълта, че тук има нещо сбъркано, сякаш двете не бяха на една вълна.

— Мога ли да ви задам няколко лични въпроса?

Вийна кимна колебливо.

— Скоро ли се дипломирахте?

— Преди около три месеца — отвърна индийката.

— Баба ми първият пациент ли е, който губите?

— Да, първият.

— Съжалявам. Никога не е лесно, независимо дали сте лекар, сестра, или дори студент по медицина и аз със сигурност не съм ви ядосана. На съдбата може би, но не и на вас. Не знам дали сте религиозна, но ако сте, религията не ви ли дава утеха? Искам да кажа, че кармата на баба ми е била да напусне този живот и може би в следващия няма да се налага да работи толкова много. Тя работи усилено цял живот, и то не за себе си. Беше наистина щедра душа. Най-добрата.