Робин Кук - Чуждо тяло

— Така ли? — попита Дженифър. — В какъв смисъл?

— Разочаровах ги — каза Лусинда. — Всичко беше наред, докато не настояха да реша дали да го кремират, или балсамират. Настояха да взема бързо решение. Когато казах, че не мога, тъй като съпругът ми от суеверие отказваше да го обсъжда, се опитаха да ме принудят. На доводите ми, че синовете ми пристигат и те ще решат, представителят на болницата възрази, че не могат да чакат някой да идва чак от Америка. Трябвало да разберат решението ми днес. Мисля, че бяха наистина ядосани.

— Аз преживях същото — въздъхна Дженифър, — и ги ядосах по същия начин.

— Какво съвпадение.

— Започвам да се питам — каза Дженифър. — Къде е тялото на съпруга ви?

— В някакъв хладилник. Не съм съвсем сигурна.

— Сигурно е в някой от двата големи хладилника до закусвалнята в мазето. Там се намира и баба ми, докато изчакваме.

— Какво чакате?

— Очаквам да дойде една много добра приятелка. Поне се надявам. Тя е криминалист патолог и работи в Центъра по патология в Ню Йорк. Ще ми помогне и ще огледа тялото. Мисля, че ще има нужда от аутопсия, и колкото повече ме притискат, толкова повече убеждават в това и нея. Разбирате ли, баба ми нямаше никакви сърдечни проблеми. Убедена съм.

— И ние мислехме, че Хърбърт няма. Кардиологът го прегледа около месец преди да дойдем тук. Каза, че всичко е наред, че сърцето му е в отлично състояние и има нисък холестерол.

— Защо съпругът ви е бил при кардиолог?

— Преди три години пътувахме до Африка, за да видим животните. И на двама ни трябваше да сложат доста инжекции, както и едно лекарство против малария, мефлоквин. За нещастие Хърбърт получи от него аритмия, но после всичко отшумя.

— Значи съпругът ви е имал нормално сърце — каза Дженифър. — Същото се отнасяше и за баба ми. Тя си спомняше, че като дете са й казвали, че има шум на сърцето, и все си мислеше, че е болна. Заведох я в медицинския център на Калифорнийския университет, при най-добрия кардиолог. Той обясни, че най-вероятно е имала така наречената patent ductus, комуникация между аортата и белодробната артерия, необходима на ембрионите, но която след раждането обикновено се затваря. При баба ми останала отворена, но по-късно се затворила. Освен това имаше аритмия, също като съпруга ви, но тя се беше получила в резултат от приемането на лекарство и после отшумя. Сърцето й беше напълно нормално и в забележително добро състояние за възрастта. Напълно естествено е при това положение на нещата човек да развие параноя.

— Смятате ли, че приятелката ви ще се съгласи да погледне и моя Хърбърт?

Докато келнерът приемаше поръчката им за кафе и отсервираше чиниите, двете жени се бяха облегнали мълчаливо назад, размишлявайки над разговора. Когато мъжът се отдалечи, и двете се наведоха едновременно напред. Дженифър заговори първа:

— Със сигурност ще я помоля да погледне и съпруга ви. Тя е страхотен човек и заедно със съпруга си са известни съдебни патолози. — Тя замълча. — Извинете, но как разбрахте за смъртта на съпруга си?

— По много странен начин — отвърна Лусинда. — Обади ми се един семеен приятел от Ню Йорк. Искаше да поднесе съболезнованията си за смъртта на Хърбърт. Аз не знаех нищо. Мислех си, че Хърбърт си е наред, както го бях оставила няколко часа по-рано. — Тя млъкна, устните й потрепериха и тя преглътна сълзите си. Най-накрая въздъхна шумно и избърса ъгълчетата на очите си. Погледна Дженифър, опита да се усмихне и се извини.

— Няма защо да се извинявате — увери я Дженифър. Тя дори изпитваше вина, че принуждава Лусинда да говори за това. Но приликите между двата случая като че ли се увеличаваха. — Добре ли сте? — попита Дженифър. — Може би трябва да поговорим за нещо друго — предложи тя.

— Не, всичко е наред. Всъщност аз искам да говоря за това. Горе в стаята ми само седях и мислех, без това да ми помага особено. За мен е по-добре да говоря.

— И какво направихте, след като разговаряхте с познатия си от Ню Йорк?

— Стреснах се, разбира се. Попитах го откъде, за бога, го е научил. Той отвърна, че го е чул по CNN, в някаква програма за медицинския туризъм. Представяте ли си?

Дженифър зяпна от изненада; тя беше гледала същата програма като приятеля на Лусинда, но не по същото време.

— Както и да е — продължи Лусинда, опитвайки се да контролира емоциите си. — Докато все още разговарях с него, настоявайки, че Хърбърт си е добре, започна да звъни втората линия. Помолих приятеля си да почака за минутка, а аз натиснах другия бутон. Оказа се, че ми звънят от болницата — нашата асистентка ме уведоми, че Хърбърт наистина е мъртъв.