Робин Кук - Чуждо тяло

— Би могло — каза Джейк, докато се плъзгаше под завивките. — Въпрос от логистично естество: ако се нуждаем от визи, ще имаме нужда и от снимки за паспорти.

— Сутринта можем да използваме онзи денонощен магазин с фотоотдел на Кълъмбия авеню.

— И аз си мислех точно същото — каза Джак, след като въздъхна шумно.

— Сега пак ли ще заспиш?

— Разбира се, че пак ще заспя. Какво друго да правя след полунощ?

— Иска ми се да можех да спя като теб. Проблемът е, че сега съм страшно развълнувана от предстоящите събития.

17 октомври 2007 г.

Сряда, 11:42 часа

Ню Делхи, Индия

Дженифър се чувстваше ужасно раздразнена. Макар че беше изтощена до такава степен, че чак й се гадеше, тя не можа да заспи. Беше дръпнала плътните завеси върху прозорците, за да затъмни стаята. Всъщност причината за всичко бяха преумората и вълнението, които изпитваше едновременно. Мисълта, че Лори може би ще дойде, беше прекадено хубава, за да е истина, и в главата й се рояха хиляди мисли. Най-накрая си каза „по дяволите“ и се измъкна изпод завивките.

Приближи се до прозореца както си беше по бельо, дръпна завесите и стаята се изпълни с мъгливата градска светлина на Индия. Запита се колко ли по-горещо щеше да е навън, ако замърсяването не спираше голяма част от слънчевите лъчи.

Долу се виждаше басейнът. Край него имаше доста хора, макар че би могло да се очаква да са повече. Жалко, че не си носеше бански костюм. Докато си приготвяше багажа изобщо не й бе хрумнало, но сега, загледана в блестящата синя вода, си помисли, че би трябвало да се досети. Все пак отиваше в скъп хотел в страна с горещ климат. Тя сви рамене примирено. Може би все пак можеха да се намерят някакви по-евтини бански. Макар че като се имаше предвид колко е луксозен хотелът, ако изобщо продаваха такива неща, то те несъмнено щяха да бъдат маркови и много скъпи. Жалко, защото малко раздвижване щеше да се отрази отлично на умората й от часовата разлика.

Това я подсети за фитнес залата на хотела. Реши да облече анцуга си, който беше взела за джогинг, и да слезе да покара колело или да повдига малко тежести. В този момент погледна към часовника. Беше към дванайсет, което й подсказа, че е време за обяд. Въпреки лекото гадене тя реши, че ще най-добре да нормализира хранителните си навици, опитвайки се по този начин да се справи с безсънието.

Тъй като нямаше никакво намерение да впечатлява когото и да било, а най-малко персоналът от болница „Кралица Виктория“, Дженифър си беше облякла обикновена риза, пусната свободно над тесните дънки. След безуспешния й опит за сън тя нахлузи същите дрехи. Междувременно й хрумна, че може да потърси госпожа Бенфати и да я покани на обяд. Разбира се, беше напълно възможно жената да е в депресия и да не иска да слиза след хора. Но точно тази мисъл я подтикна, че е добре да я посети. Като студентка по медицина Дженифър беше ставала често свидетел на това как смъртта и болестта могат да изолират хората точно тогава, когато най-много имат нужда от подкрепа.

Тя вдигна телефонната слушалка. Помоли оператора да я свърже със стаята на госпожа Бенфати. Дълго време от слушалката се разнасяше сигнал свободно и тя се накани да затвори, когато връзката се осъществи. Обади се жена със слаб и треперлив глас. Сигурно беше плакала.

— Госпожа Бенфати? — попита тя.

— Да — отвърна жената предпазливо.

Дженифър се впусна в бързо описание коя е и защо се намира в Индия. Стори й се, че чу как госпожа Бенфати рязко си поема дъх, когато Дженифър й обясни, че баба й е починала при същите обстоятелства като съпруга й и то само една нощ преди него.

— Ужасно съжалявам за съпруга ви — продължи тя. — Моля да приемете искрените ми съболезнования.

— И аз съжалявам за загубата ви. Такава трагедия, особено когато се намираме толкова далече от дома.

— Обаждам ви се — продължи Дженифър — с надеждата, че може би ще се съгласите да обядвате с мен.

Госпожа Бенфати не отговори веднага. Дженифър чакаше търпеливо. Тя си представи, че госпожа Бенфати сигурно изглежда ужасно след плача и депресията, което беше достатъчно извинение да остане в стаята си. В същото време тя беше заинтригувана от съвпадението и щеше да се вкопчи във възможността да поговори с някой, който е попаднал в същата ужасна ситуация като нея.

— Трябва да се преоблека — произнесе най-накрая госпожа Бенфати — и да си оправя лицето. Преди малко се погледнах в огледалото и се ужасих от вида си. Ако не беше толкова зловещо, щях да кажа, че приличам на самата смърт.