Робин Кук - Чуждо тяло

Дженифър беше поразена. Мисълта Лори да дойде при нея в Индия изобщо не й беше хрумвала.

— С хормони или без хормони, няма никакво значение, само че полетът е адски дълъг — предупреди я тя. — Не ме разбирай неправилно, ще бъда много щастлива да получа подкрепата ти!

— Сигурна съм, че ще бъде един от най-дългите — отвърна Лори, — но едва ли ще е чак толкова лошо. Наскоро четох някъде, че „Еър Индия“ има непрекъснати полети Ню Йорк — Делхи.

— Със сигурност ще е по-добре от двете кацания, които трябваше да правя.

— Къде си отседнала?

— Хотелът се нарича „Амал палас“ и е най-хубавият, в който съм отсядала. Естествено, не съм посещавала кой знае колко хотели.

— Чакай малко! — внезапно рече Лори с възмущение в гласа. — Какви ги говоря? Не мога да отлетя за Индия. В момента провеждам процедури за оплождане.

— Мили боже! Съвсем забравих. — Дженифър изпита огромно разочарование. Щеше да е страхотно Лори да бъде до нея.

— Всъщност — каза Лори, — мисля, че все пак ще се справя, стига да мога да взема фабриката ми за сперма с мен. Така се нарича Джак през последните няколко месеца. Което означава, че всичко зависи от д-р Калвин Уошингтън, заместник-директорът. Знам, че мен ще ме пусне без проблеми, но нямам никаква представа дали ще се съгласи да освободи и двама ни без предварително предупреждение. Заслужава си обаче да опитам. Ето какво: ще дойдем или двамата, или никой от нас. За което съжалявам. Ще можеш ли да издържиш още малко в несигурност?

— Разбира се — отвърна Дженифър. — Кажи на д-р Уошингтън, че много го моля да ви пусне.

— Хитро. Не е забравил престоя ти тук преди четиринайсет години.

— Нито пък аз, а през юни най-накрая ще му докажа, че си е заслужавало, като взема дипломата си.

— А аз ще бъда там и ще гледам как я получаваш — рече Лори. — А сега можеш ли да ми кажеш приблизително за колко време ще бъдем при теб, ако решим да дойдем? Имаш ли представа?

— Мисля, че имам — каза Дженифър. — При вас е все още вторник, нали?

— Да. Малко преди полунощ.

— Ако тръгнете утре вечерта, което е сряда, ще бъдете тук в четвъртък късно през нощта.

— Смяташ ли, че ще успееш да ги задържиш дотогава? Не искаме да бъде кремирана или балсамирана, щом смятаме да правим аутопсия на баба ти, нали?

— Ще направя всичко по силите си. Хей, дори ще дойда на летището да ви взема.

— Това ще го обсъдим след като вече сме сигурни, че ще пътуваме.

— Лори — каза Дженифър, миг преди да прекъсне разговора, — мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Разбира се.

— Смяташ ли ме за безчувствена, след като позволих на тези ненужни неща да надделеят над мъката ми по Мария? Повечето хора биха тъгували толкова силно, че едва ли ще се тревожат за това дали мъртвите им близки трябва да бъдат подложени на аутопсия. Странно ли ти се струва?

— Категорично не! Така бих реагирала и аз. Нормалните хора обичат човека, не тялото. То е просто контейнер, който неизбежно остарява и загива. Фактът, че обичаш баба си дотолкова, че те притесняват неща, които далеч надхвърлят подробностите по погребението, не е неуважение към нея.

— Дано да е така.

— Така е, скъпа — отвърна Лори. — Аз съм съдебен патолог, виждала съм много трупове и реакциите на много роднини.

Няколко минути по-късно се сбогуваха и Дженифър прекъсна връзката. Тя благодари на щастливата си звезда, че се беше сетила да се обади на Лори Монтгомъри. Надяваше се Лори да може да дойде, макар че дори самата й готовност да го направи беше достатъчна. Това само доказваше що за боклук се беше оказал тъй нареченият й приятел Нийл Маккългън.

— Приближаваме хотела ви — каза шофьорът. — Да ви изчакам ли?

Мисълта да го накара да я изчака не й беше минавала през ума, но тъй като всичко плащаше здравната компания, която беше убила баба й, защо не? Нали после трябваше пак да се върне в болницата.

— Можете да изчакате или да се върнете след няколко часа. И в двата случая ще ви се обадя, когато реша да се върна в „Кралица Виктория“.

— Много добре, мадам — отвърна шофьорът.

16 октомври 2007 г.

Сряда, 1:15

Ню Йорк, САЩ

— Джак! — извика Лори. — Събуди се!

Лори беше включила осветлението в спалнята, но на възможно най-ниската степен, за да не стряска Джак.

— Хайде, скъпи — продължи тя. — Събуди се! Трябва да поговорим.

Тя нямаше представа от колко време спи, може би от два часа. Обикновено вечер двамата хапваха нещо леко, след като Джак отскачаше до баскетболното игрище. После се преместваха в двойния им кабинет с изглед към Сто и шеста улица, в съседство с баскетболното игрище и останалата част от малкия парк, чиито ремонт и осветление беше платил Джак. Някъде към десет Джак вече започваше да се прозява, целуваше Лори по главата и се оттегляше да чете в леглото. Не че успяваше да прочете кой знае колко. Независимо в колко часа отидеше при него, за да го целуне, той беше заспал, понякога с книга или медицинско списание върху гърдите и със запалена нощна лампа.