Робин Кук - Чуждо тяло

След като отново го покри, Джак се прехвърли на другата носилка. Дръпна чаршафа и пред него се появи Мария Ернандес. Широкото й, пълно лице се беше деформирало, изкривявайки устата й в гримаса. Цветът на кожата й беше сив, осеян със зеленикавосинкави петна. Джак дръпна чаршафа още по-надолу и видя, че тя все още е облечена с болничната си нощница. Дори системата за интравенозна инфузия все още беше на мястото си. Джак отново я покри с чаршафа. За миг се запита какво да прави. Не мислеше, че има кой знае какъв избор.

Излезе от хладилника. Огледа коридора и забеляза един пазач, облечен с голяма раздърпана униформа, който седеше на стол до една двойна врата. Без да бърза, Джак се приближи до мъжа, който не сваляше поглед от него, но и не помръдваше от мястото си.

— Здравейте — каза Джак с безгрижна усмивка. — Аз съм д-р Степълтън.

— Да, докторе — каза възрастният пазач. Освен очите му, нищо друго в тялото му не помръдваше. Имаше вид на статуя, докато Джак не улови някакъв потиснат тремор. Веднага разбра, че човекът страда от паркинсонова болест.

Джак мина през вратата и излезе на товарната рампа. На малкия паркинг стоеше само една товарна кола. От едната й страна се виждаше надпис „Доставка на хранителни продукти, болница «Кралица Виктория»“. Доволен, Джак се върна вътре. Усмихна се отново на пазача, който му кимна приятелски в отговор.

След като се върна в асансьора, Джак натисна бутона за четвъртия етаж. Не търсеше нищо специално, просто му трябваше някой от етажите с пациенти; когато вратата се отвори, той разбра, че е направил мъдър избор. Тръгна към централното гише, което кипеше от дейност. Първата вълна пациенти беше изпратена в операционните зали преди малко повече от час и втората вълна се подготвяше. Около него цареше един малък ад.

— Извинете ме — обърна се Джак към един от забързаните чиновници. — Трябва ми инвалидна количка за майка ми.

— В склада до асансьорите. — Чиновникът посочи с химикалката, която държеше в ръка.

Без да бърза, Джак се запъти към въпросния склад и извади една от количките. На седалката й беше сгънато одеяло, което той остави вътре. Откара количката до асансьорите и я свали в сутерена. Щом се озова в коридора, я избута до хладилника с двете тела.

После се върна във фоайето на болницата и излезе на паркинга. Качи се в микробуса, който консиержът от хотел „Амал палас“ му беше уредил, заобиколи болницата и се приближи до товарната рампа. Паркира до болничния бус, леко удряйки рампата със задната броня.

Когато влезе в болницата през входа към товарната рампа, той отново се усмихна и поздрави възрастния пазач. Явно човекът гледаше вече на него като на приятел. Беззъбата му усмивка беше още по-широка.

Докато Джак вървеше към асансьора, който щеше да го отведе обратно във фоайето, за да попита за кабинета на д-р Рам, той извади от джоба си мобилния телефон и листчето, на което беше записал телефона на Нийл, и му се обади.

— Надявам се, че не съм те събудил — каза Джак, щом се свърза с него.

— Съвсем не — отвърна Нийл. — Аз съм във фитнес залата и карам колело. Трябва да се срещна с Дженифър в девет.

— Снощи ме попита дали би могъл да помогнеш.

— Абсолютно — каза Нийл. — Какво трябва да направя?

— Сигурно Дженифър вече е получила принадлежностите на баба си. Трябва ми комплект дрехи. Би ли могъл да помолиш Дженифър да ти ги даде и след това да ми ги донесеш в болница „Кралица Виктория“? Двамата с Лори имаме час при д-р Арун Рам. Не знам къде е кабинетът му, иначе щях да ти го кажа.

— Дрехи? За какво са ти?

— На мен не ми трябват, за нея са. Беше изписана преди около час и нещо.

Преди Вийна да тръгне за работа, Кал й нареди да се опита да разбере какво се е случило с тялото на Мария Ернандес, без да привлича внимание. Накара я да го направи, въпреки че предишната вечер изрично беше предупредил нея, Самира и Радж да не задават никакви въпроси за останките на жертвите. Но тъй като американските патолози бяха дошли, той знаеше, че това ще е най-важният ден.

Завърза връзките на маратонките си, подготвяйки се за сутрешния джогинг, като размишляваше върху онова, което Вийна щеше да му разкаже вечерта. Надяваше се, дори вярваше, че събитията от днешния ден ще сложат край на проблема. Искаше да чуе, че тялото е било кремирано или поне балсамирано.

Докато си мислеше за Мария Ернандес, от главата му не излизаше и Дженифър Ернандес и онова, което беше предизвикало подозренията й. По време на сутрешното съвещание той едва не разкри плановете си, но размисли в последния момент. Страхуваше се от реакциите на Петра и Сантана — особено на Сантана — на предложението момичето да изчезне, когато научат всичко от него.