Робин Кук - Чуждо тяло

— Кой на кого ще се обади утре? — опита се той да разведри атмосферата. Всякакви надежди за някаква интимност се изпариха в мига, когато тя му каза да не се надява да го покани в стаята си.

— Защо не си определим час? — предложи Дженифър. — Да се срещнем в залата за закуска в девет?

— Добре — отвърна Нийл. Накани се да си тръгва, когато Дженифър изведнъж го дръпна към себе си и го прегърна.

— Всъщност — каза тя, заровила лице в гърдите му, — много се радвам, че си тук. Просто се страхувам да го покажа от страх, че ще се разочаровам. Съжалявам, че съм такъв скептик. — След това се отдръпна от него, целуна го бързо по устните и се скри в стаята си.

Нийл остана в коридора, напълно изненадан от действията й. Но както вече беше казал, от нея можеше да се очаква всичко.

19 октомври 2007 г.

Петък, 7:45 часа

Ню Делхи, Индия

Инспектор Нареш Прасад се приближаваше към хотел „Амал палас“. Погледна часовника си. Пристигаше по-рано от предишния ден, макар и по-късно, отколкото беше възнамерявал. Забравил бе, че в петък сутринта трафикът винаги е по-ужасен, отколкото през останалите дни, затова му бе необходимо повече време от планираното, за да стигне до офиса си и оттам до хотела.

Портиерът сикх го разпозна и посочи към същото място, където Нареш беше паркирал предишния ден. Той мина под навеса, зави и паркира. Докато вървеше към хотела, махна признателно на портиера. Портиерът му изкозирува в отговор.

— Отново вие, инспекторе! — възкликна бодро Сумит, щом забеляза приближаващия се Нареш.

— Боя се, че да — призна раздразнено Нареш. Всъщност той съвсем не беше доволен от задачата си. Точно както предишния ден, превърнал се в същинско бедствие, и днес инструкциите му бяха двусмислени. Какво точно означаваше да не изпуска от поглед Дженифър Ернандес? Да не й беше бавачка? Освен това колкото повече мислеше за кошмара от предишния ден, толкова по-убеден беше, че вината за всичко е на Рамеш.

— Днес имате късмет — каза Сумит. — Госпожица Ернандес още не се е появила, макар че вече видях придружителя й.

— И той ли е отседнал тук?

— Разбира се.

— Как се казва?

— Нийл Маккългън.

— В една и съща стая ли са?

— Не, в различни.

— Той излезе ли вече?

— Не. Беше облечен спортно. Слезе в спа салона.

— Мисля, че госпожица Ернандес ме забеляза вчера, затова по-добре да изчакам в колата.

— Много добре — каза Сумит. — Ще се опитаме да ви държим в течение.

— Благодаря — отвърна Нареш. — Междувременно ще съм ви благодарен, ако ми донесете малко чай.

— Разбира се. Веднага.

— Как могат индийските държавни служители да спят спокойно през нощта и да оставят тези деца да просят по улиците — каза ядосано Лори, когато двамата с Джак влязоха в болницата.

Джак се съгласяваше с всяка нейна дума, предвид засилената й чувствителност, причинена от хормоналното лечение.

— Какво мислиш за болницата? — попита той, опитвайки се да смени темата.

Лори огледа огромното луксозно фоайе с модерното му обзавеждане и мраморния под.

— Много е впечатляваща. — Тя погледна към кафенето. — Много, наистина.

— Ето какво предлагам — каза Джак. — Докато те преглежда д-р Рам, аз ще погледна тялото на Мария Ернандес.

— Няма ли да дойдеш да видиш резултатите от ултразвука? — попита жаловито Лори. — Никога не си ги виждал.

— Ще дойда — успокои я Джак. — Просто искам да видя тялото, за да знаем с какво си имаме работа. След това ще се кача горе, за да видя резултатите. Обещавам.

Лори неохотно му позволи да тръгне към асансьорите, докато тя бавно приближи до регистратурата.

Джак беше много впечатлен от болницата. От негова гледна точка тя беше не само много модерна, но и изключително добре проектирана и построена от качествени материали. Очевидно беше, че по време на строежа й не са пестили пари. Докато чакаше асансьора, той забеляза, че сестрите бяха облечени в старомодни бели престилки и носеха касинки. От тях лъхаше на носталгия. Тъй като повечето отиваха нагоре, Джак се оказа съвсем сам в кабината.

Когато слезе в сутерена, той тръгна по коридора и надникна в модерната закусвалня. Вътре няколко лекари и сестри пиеха кафе. Никой не му обърна внимание. Джак продължи към хладилниците и отвори първия. Нямаше никакви тела. Затвори тежката врата и се приближи към другия. Сладникавият мирис му подсказа, че е на прав път.

Вътре имаше две носилки и два трупа, покрити с чаршафи. За щастие, температурата беше доста ниска — Джак предположи, че е някъде около нулата. Той хвана първия чаршаф и го отметна. Пациентът беше пълен мъж, към петдесетте. Сигурно беше Хърбърт Бенфати.