Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Вероятно не — отвърна Барксдейл. — И точно затова не бива да им даваме повод.

Двамата мъже се обърнаха към Сара, сякаш очакваха да стане арбитър в спора им.

Тя ги огледа — Алоко с каменно лице и решителен вид, Барксдейл с ясно изписано безпокойство на патрицианските си черти.

— Няма да се обаждаме на полицията — каза накрая.

Облекчение се разля като вълна по лицето на Барксдейл, а Алоко почервеня.

— Какво? — каза той. — И просто ще се оставиш на това копеле?

— Не — каза Сара. — Няма да му се оставя.

Докато говореше, усети как челюстта й се стяга, когато студеният гняв измести всички останали чувства. Арогантността, с която Джон Доу беше проникнал в кабинета й, беше пил от чая й и бе обявил исканията си. И беше погалил бузата й. Начинът, по който умишлено с лека ръка застрашаваше да унищожи нейния парк, да нарани нейните служители… Беше решил, че тя просто ще отстъпи пред заплахите му, но беше сгрешил.

— Джон Доу наблюдава кой влиза и излиза от парка — каза тя. — Намекна, че ако предприемем евакуация, ще пострадат посетители. Нямам основания да мисля, че ме е излъгал. И да напълним Утопия с ченгета, не е разрешение. Ще се справим с Джон Доу. Но при нашите условия и с нашите хора. — Тя се обърна към Барксдейл. — Фред, ти каза, че те държат всички козове. Не мисля така. Те са в нашия парк и това ни дава териториално предимство.

Барксдейл вдигна ръка в знак на протест, но после я свали и замълча.

— Всичко по реда си. Намекнаха, че наблюдават въздушните влакчета, затова не можем да направим всеобща евакуация — или поне засега. Ще започнем с ограничени процедури като при бомбена заплаха. Боб, предупреди охраната. Без подробности. Подбери важните гости и ги заведи в Медицинския център. Кажи им, че президентът идва, каквото искаш, но ги закарай там. Междувременно аз ще се обадя до Вегас, за да отложа доставката на мляко. Фред, ти предупреди финансовия отдел.

Барксдейл кимна. Макар повечето финансови трансакции в парка да минаваха през кредитните линии на пропуските на гостите, на много места все още се плащаше в брой, особено в казината. „Доставка на мляко“ в Утопия наричаха бронираната кола, която идваше веднъж седмично от Лас Вегас за парите.

Сара отново погледна Алоко.

— Не можем да затворим входовете, но нека да затворим част от билетните гишета по-рано, да речем по четири на всеки час. Можем да намалим интервала между въздушните влакчета, за да ускорим извозването навън.

— Можем да изключим една-две от най-популярните атракции — каза Алоко. — Ако хората сметнат, че са видели всичко или опашките станат твърде дълги, може да решат да си тръгнат по-рано.

— Много добре, но без излишен шум. И нека занесат останките от робота от „Кулата на грифоните“ в лабораторията на Тери Бонифацио. Доктор Уорн трябва да го види. Може би ще открие нещо отличително, което да ни послужи да разберем кои други роботи са препрограмирани.

— Ще го направя веднага. — Алоко отново посегна към телефона.

Барксдейл го наблюдаваше намръщен. После се обърна към Сара.

— Но ако искаш да не се вдига шум…

— Няма да обясняваме на Андрю повече от необходимото. Но в момента помощта му ни е необходима. Особено след като… — Тя замълча. — Особено след като Метанет изглежда няма вина за случилото се.

Барксдейл стоеше до нея и разсеяно си приглаждаше вратовръзката с притеснен вид. Сара изпита внезапно, неочаквано чувство на обич към него. После съзнателно го потисна. По-късно щеше да има време за това.

— За какво мислиш, Фред? — попита тя.

— Просто не мога да разбера. Ако Метанет е изправна, какво може да е станало? Как е възможно тези типове да са препрограмирали роботите? Мрежата ни е напълно обезопасена. Няма начин външен човек да…

Той млъкна насред изречението. Единственият звук в кабинета беше от затварянето на телефона.

Сара внимателно наблюдаваше лицето на Барксдейл. Той беше най-възпитаният и очарователен мъж, когото познаваше. Но беше и странен хибрид — беше прекарал младостта си в английски държавни училища, а кариерата си — във висшия ешелон на Информационни услуги. Ако имаше проблем, той по инстинкт се насочваше към машините. Не би му хрумнало да допусне възможността от измяна или предателство между хората. Това не беше крикет, не беше някаква игра. Просто така не се постъпва. Но сега, докато го наблюдаваше, Сара видя нещо да проблясва в очите му — осъзнаването на истината, която тя вече беше разбрала.