Линкольн Чайлд - Утопияленд

След миг светлината падна върху инфрачервен сензор, прикрепен към перилата на около тридесет сантиметра над пасажа. Умело прикрит, но лесен за намиране, ако знаеш какво търсиш. Алоко коленичи до него и освети предната му част. Беше номер 205. Това означаваше, че алармиралият сензор е следващият поред. Слава богу! Той се изправи и продължи.

Внезапно спря и напрегнато се ослуша. Отвори уста да извика, но някакво предчувствие го накара да замълчи.

После се случи нещо странно — дясната му ръка посегна към колана, но напипа само въздух.

Алоко я погледна, онемял от учудване.

Преди години — сякаш в друг живот — той беше полицай в Бостън и за десет години служба не беше вадил пистолет. Какъв атавистичен импулс го беше накарал сега да посегне за оръжието?

Погледна обратно по пасажа, осветявайки го с фенерчето. Търсеше движение, блясък на метал — всичко, което би представлявало някаква заплаха. Сърцето му биеше лудо, инстинктът му предупредително крещеше. Но нямаше нито звук, нито намек за движение и след няколко минути той си наложи да се отпусне. Изправи се с въздишка, откачи радиостанцията и я доближи до устните си, но се отказа и я пусна в джоба си. Вече беше при сензора. Какъв смисъл имаше да вика подкрепление сега?

Поклати глава, учуден от собствената си глупост. Беше допуснал Джон Доу да го изплаши. Добре че Сара Боутрайт не можеше да го види. Тя мразеше слабостта във всичките й проявления. А той стоеше изпотен, задъхан, с лудо сърцебиене като новак полицай при първа акция. Това беше срамно и непрофесионално. Доколкото разбираше, този тип беше просто блъфьор. Всичко беше игра като фалшивите заплахи за бомба, които получаваха толкова често. Кой терорист, гангстер или професионален убиец би нападнал увеселителен парк? В Утопия нямаше нищо, което биха могли да искат.

Подсмивайки се наум, Алоко отново тръгна напред към повредения сензор. Ето го, близо до земята като предишния, на пет-шест метра пред него.

Внезапно разбра, че сензорът не е повреден. Нещо преграждаше пътя на лъча.

Алоко продължи напред, вече по-предпазливо. После рязко си пое дъх.

— Исусе Христе! — прошепна той и падна на колене, вперил поглед в пода пред себе си.

Сега вече знаеше без всякакво съмнение, че каквото и да ставаше тук, то определено не беше игра.

Сара Боутрайт наблюдаваше как Алоко внимателно затвори и заключи вратата на кабинета й. После пусна щорите на прозореца към коридора, приближи се и сложи голяма метална кутия на масата за заседания. Фред Барксдейл, който стоеше в другия край на стаята, се приближи. Беше намръщен и аристократичната извивка на устните му се беше превърнала в тънка черта.

Сара се приведе напред от стола си.

— Хайде, Боб, казвай.

Лицето на Алоко беше червено, а ризата под сакото му — мокра от пот.

— Накарах отговорника за изправността на лазерите да прегледа устройството. Смята, че е излъчило по-мощен лъч. Над триста вата, вместо нормалните тридесет. След това е гръмнало, главата е напълно унищожена.

— Това е невъзможно. В парка се използват лазери само от клас две, а те не са… — Сара млъкна насред изречението. — Бил ли е контролиран от робот?

— Да. Движел се е по релса над сцената и е изпратил лъча към шлема на горкия нещастник.

Настъпи кратка тишина.

— Отново Метанет — тихо каза Барксдейл.

— Това е само началото — продължи Алоко. — Съобщиха ми, че има сигнал за тревога от един от сензорите в „Кулата на грифоните“. Отидох да проверя и открих това.

Той рязко щракна ключалките на кутията, отвори я и внимателно извади нещо. Изглеждаше като парче сивкав пластилин, увито в прозрачна мембрана, върху която имаше отпечатани поредица номера.

Алоко го остави много предпазливо върху масата.

— С-4 — каза той.

— С-4? — повтори Сара и се изправи, за да го разгледа по-отблизо.

— Мощен експлозив. За военни операции. Стандартна опаковка от два килограма и половина.

Сара замря насред път. После бавно седна зад бюрото си, вперила очи в сивата тухла.

— Намерих го на един от пасажите в кулата. Беше умишлено оставен на пътя на алармения сензор.

— Господи! — каза Барксдейл. — Искали са да взривят кулата.

Алоко поклати глава.

— Не мисля така.

— И защо не, по дяволите?

Странна усмивка се появи на лицето на шефа на охраната.

— Защото вместо детонатор имаше ето това.

Той бръкна в джоба на гърдите си и извади нещо — близалка, увита в моравочервена хартийка.