Линкольн Чайлд - Утопияленд

Зад завесата цареше трескава дейност. Актьори отиваха към гардеробната, поздравявайки се с пляскане на ръцете; инженерите подготвяха реквизита за следващото представление. Никой не обръщаше внимание на врявата в залата. Специалистът по пиротехника погледна измерителя на шумове и си записа нещо. В един далечен ъгъл една от „надзирателките“ се караше на тръбача — момче, което едва ли имаше и десет години — че не държал правилно тръбата. Само Роджър Хейгън не помръдваше, проснат по лице върху дъските на сцената.

Щитоносецът Олмстед се приближи до него.

— Ей, недей да спиш на работа — усмихна се той и срита ботуша му.

Хейгън не помръдна и кривата усмивка на Олмстед се разшири.

— Какво е това, методът на Станиславски ли? — попита той. — Аз не раздавам оскарите, приятелю.

Когато и това подмятане остана без отговор, усмивката му изчезна.

— Ей, Ралф, стига номера — каза Олмстед, коленичи до неподвижния рицар и леко го разтърси.

Когато го направи за втори път, забеляза нещо. Погледът му попадна върху шлема на Хейгън. Наведе се по-близо и долови мирис на печено месо.

Тогава скочи на крака и запищя, макар че писъците му почти не се чуваха сред неспирните овации на публиката.

Боб Алоко беше видял и чул какво ли не през месеците, откакто беше отворена Утопия. Но такова нещо му се случваше за пръв път.

Той стоеше до наблюдателната станция на изхода от „Кулата на грифоните“ и наблюдаваше през тъмното стъкло как публиката излиза от театъра. Чуваха се смях и подсвирквания, подмятаха се шеги — обичайните реакции на публика, доведена до екстаз от вълнуващото представление. Изглеждаха дори по-ентусиазирани от обикновено. Той включи външния микрофон и се заслуша в коментарите.

— Невероятно! — казваше едно хлапе на приятеля си. — Видя ли какви дракони имаше?

— Това не бяха дракони, тъпчо — каза другото. — Бяха грифони. Нищо ли не разбираш?

Възрастна дама мина покрай невидимия наблюдателен пункт, веейки си с карта.

— Милостиви боже! — говореше тя на една още по-стара жена до себе си. — Тези фойерверки под носа ми… Чудех се дали да не си изляза с това мое сърце…

— Видя ли как умря онзи рицар? — попита мъж с бебешка количка съпругата си. — Прас! — пронизаха му главата. Чудя се как са го направили.

— Не е толкова трудно — отвърна жената. — Със съвременните специални ефекти всичко е възможно. Ами онова парче от кулата, дето едва не падна върху нас!

Алоко изчака, докато и последните зрители напуснат залата, отвори вратата и влезе в театъра. Точно връщаха падналата част от кулата на мястото й с хидравличен кран. Огромни вентилатори издухваха облаците дим към вентилационните отвори.

Той застана между редовете седалки и се загледа във високите стени на изкуствената кула. Имаше лошо предчувствие, но пък то го преследваше винаги, когато паркът беше отворен. Алоко обичаше Утопия най-много в шест сутринта — когато персоналът беше минимален и нямаше посетители, които да развалят илюзията. Тогава можеше да върви по калдъръмените улички на Газените фенери или надлезите на Калисто, без да се притеснява за изгубени деца, болни възрастни или искове за обезщетение. Или пък пияни колежани.

Само преди седмица трима яки рокери бяха решили да се изкъпят голи в езерото с лодките в Дървените тротоари. Цели осем охранители бяха нужни, за да ги убедят да се облекат и да напуснат парка. Португалски турист беше вдигнал скандал, че трябва да чака два часа, за да влезе в Хоризонта на събитията, и беше нападнал с нож служителя, който обслужваше опашката. Алоко поклати глава. На служителите от охраната беше забранено да носят огнестрелно оръжие. Трябваше да разчитат на усмивките и способността си да убеждават. Не беше същото като да носиш пистолет. Един от охранителите, който говореше португалски, беше успял да успокои туриста, но за няколко минути нещата бяха висели на косъм.

Алоко се качи на сцената и се мушна зад завесите. Актьорите стояха на малки групички, все още в костюмите си, и тихо разговаряха. Той им даде знак да запазят тишина, после се приближи към облечената в бяло фигура, коленичила над мъжа в броня, който лежеше неподвижно на сцената.

Шлемът му беше оставен встрани. Алоко го взе и позавъртя в ръцете си. Малки, идеално гладки дупчици бяха пробити в алуминиевите плоскости, които покриваха бузите. Шефът на охраната огледа местата около дупките — имаше забележително малко кръв, но миришеше на обгорен метал и прегорял хамбургер. Остави го и се обърна към коленичилия доктор.