Линкольн Чайлд - Утопияленд

Уорн отново погледна Тери. Ако добре беше разбрал, щом намаляваха броя на роботите, Метанет би трябвало да е от голямо значение и за нея.

Внезапно той сложи ръка на рамото й.

— Поправи ме, ако греша, но не измислихме ли току-що плана за действие?

Тя предпазливо кимна.

— Е, това ни дава известно време. Какво ще кажеш, ако вместо да я захвърлим на боклука, се опитаме да поправим проклетото нещо?

Тери го изгледа за миг, после гримасата на екзотичното й лице бавно се превърна в предишната палава усмивка.

— Мисля, че начинът ти на мислене ми харесва, моряче. — Тя се усмихна и продължи на развален английски. — Ти току-що намерил свое момиче.

— Внимание! — изпращя глас по високоговорителите зад кулисите. — Представлението започва след три минути.

Тичайки към гардероба, Роджър Хейгън погледна часовника. Точен до секунда, както винаги. Понякога тази точност беше много досадна.

Наоколо кипяха последните приготовления за представлението в „Кулата на грифоните“. Отговорният инженер беше в кабинката си и проверяваше контролното табло. Асистент-режисьорката преглеждаше реда на номерата с помощничката си. Техници се мотаеха наоколо, проверявайки машините за мъгла и газ, включваха генераторите за цветния дим. Сценични работници, осветители, електротехници, сценографи и гримьори сновяха насам-натам. Един пиротехник подготвяше фойерверките. Няколко актьори, вече в костюми, репетираха бойните си сцени. Останалите седяха скупчени по ъглите и упражняваха средновековния си английски с помощта на учители по дикция.

Хората „зад кулисите“ в другите паркове обикновено се държаха като на студентски купон, но в Утопия понякога приличаха на студенти по право, които се готвят за държавен изпит. Хейгън мина зад кулисите, като внимаваше да не се препъне в потоците от кабели по пода, после слезе по няколко стъпала.

Гардеробната в „Кулата на грифоните“ беше претъпкана — магьосници, девици със забрадки и странстващи рицари стояха наоколо недооблечени. Чуваше се трескаво бръмчене на шевни машини, помощници търкаляха закачалки с антични костюми напред-назад. Харви Шварц, дебелият гардеробиер на шоуто, съзря Хейгън и се усмихна.

— Ей, вижте! — извика той и излезе през редицата перални машини, сочейки към Хейгън. — Ето го отстъпника.

— Да бе! — промърмори Хейгън, съблече ризата си, отвори шкафчето и се намъкна в огнеупорния жакет, който висеше вътре.

Огледа се малко неловко. Въпреки обичайно добрата работна атмосфера, зад кулисите в Утопия си имаше традиции, както във всички останали паркове. И една от тях беше да се правят гадни номера на онзи, който е за последен ден на работа.

Една от помощник-гардеробиерките дойде да му помогне да сложи бронята си. Хейгън огледа всички части — ризницата, панталоните, ботушите — за нежелани подаръци. Предишния месец бяха сложили кучешко лайно в шлема на един актьор през последния му ден в шоуто. Горкият глупак не го беше видял, докато не стана твърде късно и трябваше да изкара цялото представление с него на главата.

След като провери всичко, Хейгън позволи на гардеробиерката да сложи шлема на главата му. Светът изведнъж се ограничи до малкия правоъгълник светлина пред очите му. Всъщност не бронята му пречеше — алуминият беше лек и сравнително гъвкав — а липсата на видимост. Както и миризмата — в края на представлението дрехите му обикновено миришеха на съблекалня след мач.

Чу фанфарите и взрива от аплодисменти на публиката, когато завесата се вдигна и представлението започна. Гардеробиерката закопча и последното копче, включи малкия инфрачервен предавател, прикрепен към шлема, подаде му щита и меча и го потупа да тръгва. Като кимна към Харви Шварц, Хейгън пое по стълбите към задната част на сцената. Да вървиш с броня беше доста по-трудно. Трябваше да внимава къде стъпва — ако се спънеше и паднеше, нямаше да може да се изправи без чужда помощ.

Той наближи кулисите и надникна иззад завесата. Имаше много хора — трите хиляди места в театъра бяха запълнени. „Битката в Кулата на грифоните“ беше играна за пръв път преди четири месеца и се беше превърнала в едно от най-посещаваните представления в Утопия. Особено малките деца умираха да видят на живо героите от „Хрониките на Фивърстоун“, анимационния сериал на Найтингейл за легендарния вълшебен Камелот. Виждайки усмивките на децата, осветени от 25-хилядаватовите прожектори и примигващите лазери, Хейгън усети, че го обхваща леко съмнение.