Линкольн Чайлд - Утопияленд

Утопия се беше оказала добро място за работа. Преди години, докато още беше в колежа, той беше работил като капитан на речна лодка в Дисниленд и разказваше увлекателни истории на посетителите. Утопия беше нещо друго. Наистина стремежът към достоверност и курсовете по история му идваха малко в повече. На всяко представление винаги присъстваха една-две „надзирателки“, които следяха за историческата достоверност и даваха точки на най-добре представилите се актьори. Но тук плащаха най-високо от всички паркове. Всяка седмица актьорите получаваха безплатно жетони на стойност двеста долара, които можеха да използват в казиното. И усърдната работа се оценяваше — ако се справяш добре, те взимат и в други представления и много бързо можеш да получиш главна роля или дори да станеш отговорник на трупата.

Истината беше, че Хейгън не обичаше пустинята. Много от актьорите, които не искаха да пътуват всеки ден по тридесет мили от северните предградия на Вегас, се бяха установили в градчето Креозот, на няколко мили северно от парка по шосе 95. През последната година селището, което някога беше просто спирка по пътя на товарните камиони, се беше разраснало в оживен конгломерат от паркинги за каравани и бунгала и нощният живот там напомняше студентските градчета. Но за Хейгън да бъде студент на тридесет години вече не беше забавно.

На сцената архимагът Мимант произнасяше злокобното си заклинание, което трябваше да съживи грифоните от кулата. Някой почука по бронята му и Хейгън се отдръпна от завесата. Зад него стоеше Олмстед, който играеше негов щитоносец.

— Здрасти! — каза Олмстед, чиято усмихваща се глава стърчеше над ризницата, буквално омазана с огнеустойчив гел. — Как е?

— В тази броня — отвратително.

Усмивката на Олмстед се разшири.

— Стига, отпусни се. Това е последният ти ден, а на мен ми предстоят още осем представления до края на седмицата.

От редиците високоговорители, скрити зад фалшивите стени, се понесе тържествена музика. Заклинанието на архимага почти беше приключило и зад кулисите напрежението искреше във въздуха. Ето сега започваше истинското забавление. Хейгън погледна към асистент-режисьорката, която стоеше под редица монитори с пръст на бутона за ефекти върху контролното табло. Наблизо театралните техници наблюдаваха пулта, от който след малко щяха да управляват хореографираната от компютър огнена стихия. Зад тях стоеше нисък очилат мъж с вид на учен, когото Хейгън не познаваше, с уред за измерване на децибелите. Може би е специалистът по фойерверките, когото се канеха да повикат, помисли си той. Финалните пиротехнически ефекти бяха грандиозни, но безкрайно шумни. Посетителите винаги се оплакваха, а двама от актьорския състав вече имаха проблеми със слуха. Хейгън хвърли още един поглед на оплешивяващия, който трябваше да оправи нещата. Тихи фойерверки, помисли си той, ама че идиотска идея!

Поне днес нямаше да са тихи. След секунди сякаш адът щеше да се разтвори. Грифоните щяха да се събудят и да обкръжат кралица Калина и принца регент. Злият архимаг Мимант щеше да ги атакува с ледени светкавици и магически снаряди. Всички деца щяха да се разпищят. И тогава Хейгън щеше да се намеси — да изскочи на сцената, да се бие героично и да умре след две минути. Три пъти на ден. Само че в края на този ден щеше да умре за последен път. После щеше да окачи щита на стената и да върне меча си. И да се надява, че ще стигне до Креозот, без да се подпали или да му се случи нещо, подготвено от колегите му.

Екипите трескаво действаха — машините за мъгла работеха с пълна пара, изпускайки потоци сива мъгла в театъра. Асистент-режисьорката беше активирала електронната пиротехническа система и натисна бутона за включване, кимайки към контролната кабина.

Чу се оглушителен разтърсващ трясък, последван от виковете и крясъците на публиката. Грифоните оживяха. Тридесет секунди. През затъмняващите завеси проблясваха оранжеви и червени пламъци. От време на време някой лъч преминаваше през тях — лазерните ефекти за заклинанията на архимага. Олмстед отново се усмихна и кимна. Хейгън усети как по вените му се разлива възбудата от предстоящото изпълнение. Един техник се покачи на тясната пътека в десния край на кулисите, за да се увери, че малкият робот, който изпускаше лазерни лъчи, е готов. Подът отново се разтресе, когато нискочестотният високоговорител под сцената се включи. Хейгън погледна часовника — 13:28. Последва ново проблясване и зловещ смях — беше негов ред.