Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Не, благодаря. Ще отида лично. Не обръщайте внимание на други сигнали за тревога от Кулата, докато не се обадя.

Алоко закачи радиостанцията на колана си и тръгна зад кулисите, разглеждайки замислено мрежата от рейки и метални греди, която оформяше скелета на „Кулата на грифоните“.

Отворените за посетители зони на Утопия бяха обградени от сензорни мрежи и по-съвременни алармени устройства с инфрачервени лъчи. Те ограничаваха посетителите да остават по кабините по време на обиколките и да не бродят умишлено или неволно в потенциално опасните зони зад сцената. Ако някой преминеше през мрежата или прекъснеше инфрачервен лъч, това щеше да предизвика само временно прекъсване на сигнала, но ако лъчът останеше прекъснат, това почти винаги означаваше повреда в хардуера.

Пък и кой посетител би се покатерил по металните пасажи — без да задейства другите сензори — а после би застанал неподвижно на пътя на инфрачервения лъч?

Алоко погледна към металната релса, по която се беше движил роботът с лазерното устройство. После погледът му отново се насочи към мястото на сцената, където допреди миг беше лежал раненият рицар.

Беше абсурдно, но знаеше, че трябва да провери.

Сивите стъпала на металната стълба бяха хладни на допир. Той внимателно се придвижи нагоре. Отдавна не се беше качвал зад кулисите — както и отдавна не беше плувал, тичал или спортувал — и след по-малко от минута се запъхтя. Обграждаха го различни устройства — опънати въжета, скрипци за завесите, черни комуникационни кабели и електрически жици.

Стана по-тъмно. Шумът отдолу — разговорите, откъслеците от трубадурска песен — почти изчезна. Над себе си виждаше пасаж номер 2. Изкачи се до него, дишайки все по-тежко. От едната страна беше кабината на осветителя, съоръжена с бинокъл и телефон. По време на представления тук кипеше трескава дейност, но сега беше пусто. Тясна ивица флуоресцентни лампи бяха вградени в стената над пасажа, за да не се блъскат сценичните работници, когато се срещнат по пътя.

Алоко измина петте метра, които го деляха от следващата стълба, и с въздишка отново започна да се изкачва.

До пасаж 3 разстоянието беше по-голямо. Когато го достигна, Алоко седна на ръбестата скара и се облегна на перилата. Усещаше как потта се стича по гърба му, там където ризата му се опираше на парапета. Беше мокра. Това беше лудост. Трябваше да ги остави да изпратят стандартния екип. Или да накара от „Поддръжка“ да проверят какво става. Но след като беше стигнал дотук, щеше да продължи. Имаше нужда от раздвижване.

Огледа се, дишайки тежко. Намираше се на нивото на тавана зад кулисите. Тук осветлението беше по-слабо, но в края на пасажа се виждаше голям капак. Зад него се намираше хидравличният механизъм, който спускаше отчупената част от кулата към публиката в кулминационния момент на шоуто. Над главата му вътрешната и външната стена се събираха — тесен вертикален канал, който оформяше фасадата на „Кулата на грифоните“. По-нататък по пасаж 3 се виждаше началото на друга стълба, която хлътваше в мрака нагоре. Изчака минута, после още една, докато се успокои дишането му, и се изправи. Имаше си достатъчно работа, за да седи тук цял ден.

Изкачването в самата кула се оказа доста по-трудно. Ако се отдалечеше твърде много от стълбата, гърбът му опираше до вътрешната стена, а фалшивата зидария беше грапава и го драскаше. Трябваше да си помага с ръце. Когато видя над главата си смътните очертания на пасаж 4, мускулите му трепереха. Задъхан продължи нагоре.

Пасаж 4 се използваше само за поправки и не особено чести проверки на безопасността, затова тук беше доста тъмно. Трудно беше да повярваш, че от другата стена на стената грее ярко слънце, менестрелите пеят и туристите се забавляват. Алоко се облегна на стълбата. Сърцето му биеше ускорено. Страхотно, щеше да получи удар тук и щяха да го открият най-малко след седмица!

След минута, успокоил дишането си, той бръкна в джоба на ризата си и извади писалка фенерче. Тя хвърляше тънък като нишка лъч върху пасажа отпред. Защо не се беше сетил да вземе нормално фенерче?

Изкачи последните стъпала и стъпи на пасажа. Беше тесен и имаше висок парапет. Макар че под краката си виждаше само мрак, Алоко осъзнаваше огромното разстояние, което го делеше от сцената. Почувства се като дребно насекомо, което пълзи по вътрешния ръб на буркан.

Пасажът вървеше в две посоки и изчезваше в мрака. Пробивът беше на запад. Постепенно се ориентира и тръгна предпазливо напред, осветявайки пътя си с фенерчето.