Линкольн Чайлд - Утопияленд

Той отново погледна терминала. Виждаше отражението на лицето си — бледо и малко уморено. Дори само седенето пред терминала му носеше горчиви спомени. Последния път, когато беше седял така в лабораторията в Карнеги-Мелън, беше изпитал почти бащинска гордост от творението, което щеше да замине за Невада. Метанет трябваше да бъде първото от серията революционни постижения, които несъмнено щяха да излязат изпод ръцете му. Теориите му за самообучаващите се машини се обсъждаха от цялата научна общност в областта на роботиката. И беше открил влиятелен покровител в лицето на Ерик Найтингейл…

Колко различни бяха нещата сега! Той затвори очи и наведе глава. „Какво стана? — запита се. — Как можа всичко да се обърка толкова бързо? Просто не се усетих.“

Чу се бръмчене на мотор и силно металическо лаене. Уингнът се търкаляше напред-назад из лабораторията и сякаш търсеше нещо. После спря под редица флуоресцентни светлини.

— Какво прави? — попита Тери.

— Зарежда си слънчевите батерии. Тъй като собственикът му — Джорджия — не мърда, той е свободен да върши странични задачи. Като например да намери най-силния източник на светлина и да отиде при него. Помниш ли какво си учила по кибернетика в университета? Костенурката на Грей Уолтър, търсенето на светлина и избягването й? Идеята е същата.

Тери гледаше робота, който стоеше неподвижно под лампите.

— Той е напълно автономен, нали? Ако го бяха включили към Метанет, щях да знам.

— Да.

— Предполагам, че използва основния алгоритъм, за да се ориентира. Как избегна обичайните зигзаги?

— С допълнителни настройки.

— А конструкцията му? Невероятно е реактивен. Както и би трябвало, като се има предвид колко много данни трябва да обработва горкичкият?

— Да. Но има йерархичен набор команди, който му придава индивидуалност и го прави по-реален. Когато е в настроение, той може да бъде много непослушен.

Уорн погледна Тери. Очевидно си разбираше от работата.

Учените, занимаващи се с роботика, бяха разделени на два лагера. По-възрастните смятаха, че роботите трябва да бъдат създавани със „съвещателен“ изкуствен интелект — високоструктурирани йерархични системи с фиксирани вътрешни светомодели и хардуерно заложени преценки за този свят. По-младите, на които самият Уорн беше оспорван лидер, смятаха, че бъдещето принадлежи на „поведенчески ориентираната“ роботика — реактивни системи, които базираха действията си на съобщенията от сензорите, вместо да разчитат на предварително закодирани инструкции.

— Има нещо объркващо у него — каза Тери. — Никога не знаеш какво ще направи в следващия момент. И защо е толкова голям?

— Когато го конструирах, компонентите още не бяха миниатюризирани. С течение на времето замених вътрешните части с по-малки и по-мощни. Това намали теглото му наполовина и остави по-голямо място за двигателя и сервомеханизмите. Затова е такъв бързак. — Уорн я погледна. — Говориш сякаш никога досега не си го виждала.

— Само от разстояние. Стоеше в ъгъла на кабинета на Сара Боутрайт. Или на Барксдейл, не помня.

— Разкажи ми за Барксдейл. Що за човек е?

— Как да ти кажа — очарователен, любезен, културен, приятен… Ако, разбира се, ти харесват тези качества у мъж. Може да рецитира Шекспир с часове. Всички жени от Системи са лудо влюбени в него. Точно затова аз не съм.

Уорн се засмя.

— Според клюките има връзка със Сара Боутрайт.

Смехът на Уорн замря в гърлото му. Той погледна към Тери. Беше готов да се закълне, че в тона й беше доловил леко закачлива нотка.

— Не се тревожи — каза тя. — Знам всичко. И за теб. В Утопия обичат клюките повече дори от „Пейтън Плейс“ 8.

Той въздъхна и отмести поглед.

— Това е стара история.

— Недостатъчно стара — промърмори Джорджия.

Тери звънко се засмя.

— Знаеш ли, дъщеря ти ми харесва.

Джорджия се усмихна и поруменя.

Уорн погледна обратно към екрана, обзет от смесени чувства — отчасти страх, отчасти отчаяние. Губеше Метанет и това ставаше пред очите му. И все пак тя беше в изправност — беше я подложил на всички възможни тестове. Но очевидно нещо трябваше да се е объркало. Инцидентът на „Преследване в Нотинг Хил“. А и тази сутрин собственото му произведение Засечка… Това беше необяснимо. Той вдигна ръка от мишката и разсеяно разтри китката си.

Зад него се чу шум и Уингнът, чиито батерии се бяха заредили напълно, се спусна, грабна мишката и също така бързо се отдалечи. Чу се силен удар. Уорн погледна огромния робот, който също го гледаше, стиснал мишката между металните си челюсти, и чакаше Уорн да го подгони.