Линкольн Чайлд - Утопияленд

— На другата сутрин.

— В този момент бяха ли свързани с Метанет?

— Не, разбира се. Цялата обиколка беше изключена от мрежата.

— Естествено. — Уорн вдигна купчината доклади за инциденти. — А проблемите с другите роботи? Кога са били проверявани?

— Обикновено следобеда след деня, когато е съобщено за злополуките.

— Проверявани ли са по-рано?

— Ако беше спешно, ги проверявахме веднага.

— И кога ставаше това?

— Около 9:30. Веднага след подаването на командите за деня от Метанет.

— Ясно. Затова сте открили променена програмата само в „Преследване в Нотинг Хил“, но не и при другите.

— Не те разбирам.

— Обзалагам се, че ако бяхме прегледали веднага днешните команди на Засечка, щяхме да открием същото. Не разбираш ли? Всички други трябва да са били…

В този момент на вратата се почука.

— Влез! — извика Тери.

Висок слаб мъж в бяла престилка пристъпи вътре, бутайки пред себе си метална количка. Върху нея стоеше метална призма колкото кутия за мляко, от която излизаха многоцветни жици — централният процесор на Засечка. Зад нея имаше нисък робот. Уорн разпозна типа — последен модел контролер с автономна система, често използван за простички операции по поддръжката. Горната му част изглеждаше странно обгорена — сякаш някой беше държал горяща факла до нея.

Уингнът обърна глава, издаде нисък вой и се спусна към количката.

— Уингнът, не гони — каза предупредително Уорн, отчетливо произнасяйки думите.

Роботът спря.

— Какво правят тези неща тук? — попита Тери.

— Госпожица Боутрайт ме помоли да ги донеса на доктор Уорн. Каза, че ще го намеря в кабинета ви. — Слабият мъж хвърли поглед към Уорн. Беше блед и нервно се отдръпна от домогванията на Уингнът. — Вие ли сте?

— Голямото е логическият блок на Засечка — каза Уорн и кимна към количката. — Казах ти как ме нападна днес. Наложи се да го изключа ръчно. Другия не го познавам.

— Той е от „Кулата на грифоните“ — каза Тери и се обърна към техника. — Защо го караш тук? — попита тя малко по-силно.

Мъжът облиза устни.

— Претовари се. Застреля един в лицето.

Когато чу това, Тери посивя. Тръгна към количката, после спря, сякаш се боеше да го докосне.

— Господи! — каза тя. — Аз го програмирах. Аз съм виновна… — Тя погледна Уорн ужасена.

Но той не забеляза. Мислите му бяха далеч оттук.

Сара Боутрайт чакаше. По прекия телефон не се чуваше и звук — нито глас, нито смущения, нищо.

Най-накрая раздразненият глас на Чък Емъри отново прозвуча.

— Мощни експлозиви.

— Точно така, господин Емъри.

— Сигурна ли си?

— Едно парче с големина на тухла стои срещу мен.

— Моля?

— Боб Алоко го откри. Без детонатор. Оставили са ни го вместо съобщение.

— Хубаво съобщение, няма що. Сигурна ли си, че не е блъф?

— Алоко казва, че този път е сериозно. А и проблемът с лазерното устройство, инцидентът в Нотинг Хил — това със сигурност не бяха блъфове.

Отново настъпи тишина. Докато чакаше, Сара се зачуди дали беше постъпила добре, като се обади на Емъри, но си напомни, че няма начин да действа, без първо да говори с него.

Ако Ерик Найтингейл беше творческият гений зад Утопияленд, Чарлз Емъри Трети беше човекът, който беше приел и вдъхнал живот на идеята. След смъртта на илюзиониста Емъри бързо се беше издигнал от шеф на финансовия отдел до изпълнителен директор на „Утопия холдинг къмпани“. Беше успял да задържи заедно корпорациите и предприемчивите банкери, докато проектираха и създадоха парка. Много хора смятаха, че Емъри е спасил Утопия, защото беше я завършил въпреки неочакваната трагедия. Други — пуристите утопианци, хората, които подобно на Андрю Уорн поддържаха първоначалната идея на Найтингейл — не мислеха така. Те смятаха, че Емъри се е продал, че е комерсиализирал мечтата на Найтингейл. Емъри беше прибавил обиколките, заведенията, търговията в стил „две в едно“. Най-ужасното за тях беше, че е отворил казина. Найтингейл беше планирал в Дървените тротоари да има малка игрална зала, където посетителите да играят хазартни игри от началото на века с монети от пет цента с изобразена бизонска глава. Емъри беше заместил тази старомодна зала на шанса с четири модерно обзаведени казина, в които се играеше с истински пари.

Сара ценеше търговския нюх на Емъри. Знаеше, че входната такса покрива само половината от разноските из парка. Останалото идваше от храната, напитките, сувенирите, заведенията и най-вече от казината — бизнес реалност, която Найтингейл никога не беше приемал. За негова чест Емъри следеше новите тенденции — например холографската технология — и бързаше да ги развие, когато от тях можеше да се спечели. Много го биваше да ръководи отдалеч, оставяйки на продуктивните дизайнери на парка и административния персонал да се занимават с ежедневното му функциониране. Но очевидно нямаше същия потенциал при справяне с кризисни положения. Напоследък беше имало само едно такова — опасение, че в Камелот може да е плъзнала салмонела, което не се беше оправдало — но нерешителността на Емъри в момента, когато трябваше да се действа бързо, ясно се беше запечатала в паметта на Сара.